Зовът на барабана [bg]

44.

Тристранен разговор

Октомври 1769 г.

Шокът от удара мина през ръцете му. С ритъм, роден от опита, Джейми освободи брадвата, замахна отново и я стовари с тътен сред дъжд от парчета кора и жълти трески. Премести крака си по ствола и удари отново, острието на брадвата се заби с дъх на дърво само на пет сантиметра от пръстите на крака му.

Можеше да каже на Иън да довърши и той да отиде да вземе брашното от малката мелница на Улъмс Пойнт, но момчето заслужаваше да посети трите неомъжени дъщери на Улам, които работеха с баща си в мелницата. Те бяха дъщери на квакер, облечени скромно като врабчета, но остроумни и с хубави лица, и много харесваха Иън; съперничеха си коя да му поднесе малко бира или пай с месо.

Беше много по-добре момчето да флиртува с добродетелните дъщери на квакера, отколкото с дръзките индианки от другата страна на хълма, помисли си той малко мрачно. Не беше забравил какво му каза Майърс за индианките — че лягали с когото си решат.

Беше изпратил малката прислужница с Иън, защото си мислеше, че свежият есенен въздух ще върне цвета на лицето ѝ. Момичето беше бяло като Клеър, но с леко синкав оттенък, като обезмаслено мляко, без сиянието на Клеър, богато и гладко като копринената белота на дървесината на топола.

Дънерът беше почти разделен, още един удар с брадвата и двете парчета щяха да са готови за огнището, ухаещи на смола. Хвърли ги на нарастващата купчина до килера и изтъркаля още един дънер под крака си.

Всъщност той обичаше да сече дърва. Беше много различно от влажната, смазваща кръста и смразяваща краката работа по рязането на торф, но със същото усещане за дълбоко удовлетворение, когато видиш голямата купчина гориво, която само онези, които са мръзнали през зимата, могат да оценят. Купчината вече стигаше почти до стрехите, борови и дъбови цепеници, хикория и клен, само като ги гледаше, сърцето му се сгряваше така, както дървото щеше да сгрее плътта му.

Като стана дума за сгряване; денят бе топъл за края на октомври и ризата му вече лепнеше по раменете. Той избърса с ръкав лицето си и огледа критично влажното петно.

Ако го видеше, Бриана щеше да иска да я изпере отново въпреки възраженията му, че потта е чиста.

— Пфу! — щеше да каже тя и ноздрите ѝ да потрепнат неодобрително, докато бърчи нос като опосум. Беше се смял с глас, когато я видя да го прави за първи път; повече от изненада, отколкото от веселие.

Майка му беше умряла отдавна, още в детството му, и макар да имаше по някой спомен за нея и да се появяваше в сънищата му, той бе заменил присъствието ѝ със статични образи, някак застинали в ума му. Но тя също му каза „Пфу!“, когато веднъж се прибра кален и сбърчи дългия си нос точно така.

Това беше мистерията на кръвта — как така един малък жест, тон на гласа, преминават през поколенията като по-солидните особености на плътта? Той го бе виждал много пъти, докато наблюдаваше племенниците си как растат и проявяват, без да се замислят, ехото от родители, баби и дядовци, което се проявяваше за миг, като сянка на лице от миналото — и изчезва отново в лицето от настоящето.