Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не ми е много добре — тихо се обади той. — Казвам ти, хванал съм пневмония.
Май можеше да говори само за това, макар и на него да му беше втръснало. Фредерикс, който гребеше старателно със самоделното гребло, не отговори.
Чудно, поне за Орландо, но те наистина бавно-бавно напредваха към града. Течението неотклонно ги отнасяше към северния бряг, както смяташе Орландо, но беше слабо — той си помисли, че като нищо можеха да стигнат отвъд, преди течението да ги отвлече в открития океан, което беше много вероятно. А ако не успееха… е, Фредерикс щеше да се разочарова, но на Орландо му беше трудно да схване къде е разликата. Беше се отнесъл в някаква забрава, с всеки час силите му намаляваха, а това, което беше останало зад него (и което от време на време все още учудващо смяташе за „истинския свят“), не беше по-добро.
— Знам, че си болен, но не можеш ли да се пробваш да погребеш малко? — Фредерикс с всички сили се мъчеше да не показва презрението си; сякаш някъде отдалеч Орландо му/й се възхищаваше за това. — Ръцете ме заболяха много, но ако не натискаме греблата, течението ще ни отнесе навътре.
Трудно му беше да реши кое би му отнело повече енергия — да спори или да гребе. Орландо се захвана за работа.
Ръцете му бяха слаби и отпуснати като сварени макарони, но в повтарялите се движения — потапяне на греблото, тласък, вдигане, пак потапяне — имаше нещо успокояващо. След малко монотонността в съчетание с трептящите слънчеви зайчета по вълните и с омаята на треската го унесоха и той не забеляза надигащата се вода чак докато Фредерикс не изпищя, че потъват.
Стреснат, ала все още неотърсил се от сънеността си, Орландо се загледа във водата, която вече стигаше до чатала му. Салът беше хлътнал в средата или краищата му се бяха вдигнали; каквото и да беше станало, сега по-голямата част от сала им беше май донякъде под водата.
— Какво ще правим? — попита Фредерикс, сякаш мислеше, че всичко това има някакво значение.
— Какво ще правим ли? Ами ще потъваме, както виждам.
— Ти да не си откачил, Гардинър? — Личеше си, че Фредерикс се бори с паниката. Погледна към хоризонта. — Може и да успеем да го преплуваме.
Орландо проследи погледа му, после се разсмя.
— Може ти да си откачил? Че аз едва греба. — И той погледна разцепената тръстика в ръцете си. — Не че това сега ни върши работа — хвърли греблото.
То цопна във водата, след това изскочи отгоре и заплава нататък далеч по-убедително от сала.
Фредерикс изкрещя ужасено и протегна ръце към него, сякаш можеше да промени физичните закони и да го накара да се вдигне във въздуха и да се върне.
— Направо не мога да повярвам! — Той пак изгледа сала, изпълнен с трептяща, паническа енергия. — Имам идея. Ще влезем във водата, но ще използваме сала да ни крепи — нали знаеш, като онези възглавнички в часа по плуване.
Орландо никога не се беше учил да плува или да прави каквото и да било друго, което според майка му би представлявало опасност за крехките му кости, но и не му се спореше. По настояване на приятеля си се плъзна от сала в хладната вода. Фредерикс цопна до него, после опря гърди о дългия ръб на съоръжението и взе да рита по начин, който беше заслуга на едновремешните му инструктори по плуване.
— Не можеш ли и ти да пориташ поне малко? — дишаше тежко той.
— Аз ритам — отговори Орландо.
— Какво е станало — задъхваше се Фредерикс — с всичката сила на Таргор? С тези мускули — страшилища за всяко чудовище? Хайде де!
Щеше да му струва усилия дори да обясни, а това, че постоянно гълташе солена вода, никак не му помагаше.
— Лошо ми е, Фредерико. А и може би подобренията не се отразяват добре на тази система — постоянно се налагаше да маневрираме с такторните изходи, за да заработят както при нормален човек.
Бяха плували само няколко минути, когато Орландо усети, че силите окончателно го напускат. Краката му отмаляха, после замряха. Той увисна на ръба на сала, но дори и това му беше трудно.
— Орландо? Трябва да ми помогнеш!
Градът, който някога ги чакаше право пред тях, сега се беше преместил вдясно. Синята вода между сала и брега обаче не беше намаляла. Течението ги влечеше към открито море, осъзна Орландо — така, както самият той се носеше. Щяха да се отдалечават все повече и повече от сушата и най-накрая градът щеше да се загуби окончателно.
„Но така не е честно. — Мисълта му прииждаше на бавни тласъци — като вълните. — Фредерикс иска да живее. Иска да играе футбол, да прави това-онова… да бъде истинско момче също като Пинокио. Аз само му преча. Аз съм момчето от Магарешкия остров.“