Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Съвършено разумно изглеждаше да крадеш от тях.
— Ето — прошепна Крадла и посочи украсеното ръбче по дължината на стената отгоре. Не бе достатъчно широко да стъпваш по него, освен ако не си Крадла. Което — за щастие — тя беше. Там горе беше и мрачновато. Светилниците бяха от висящите; спускаха се ниско, а светлината им се отразяваше от огледала надолу.
— Нагоре — рече тя.
Усукания въздъхна.
— Правиш каквото кажа или те клъцвам.
— Ще ме… клъцнеш.
— Точно.
Това звучеше заплашително, нали?
Усукания прорасна по стената и ѝ даде дръжки. Оставените от него из коридора ластари вече изчезваха — ставаха на кристали и се разсипваха на прах.
— Защо не те забелязват? — прошепна Крадла. Ако и да бяха заедно от месеци, не го беше питала. — Щото само чистите по сърце могат да те видят ли?
— Не говориш сериозно.
— Да бе. Приляга на преданията и приказките и тем подобни.
— О, теорията сама по себе си не е смешна — рече Усукания от ластара до нея; зелените въжета мърдаха като устни. — Просто мисълта, че ти смяташ себе си чиста по сърце, е смешна.
— Чиста съм — тихо изпъшка Крадла, докато се катереше. — Аз съм дете и прочие. Толкова съм чиста, че направо пърдя дъги.
Усукания отново въздъхна — обичаше да го прави — като стигнаха издатината. Той прорасна по протежението ѝ, леко я разшири и Крадла стъпи върху нея. Тя предпазливо се задържа, после му кимна. Той продължи да расте по ръба, после се върна и покара по стената до една точка над главата на Крадла. Оттам продължи право, за да ѝ даде дръжка. С разширението на издатината от пръст или два ластара и с дръжката отгоре, тя успя да пропълзи напред, опряла корем в стената. Пое дълбоко дъх и свърна в коридора със стражите.
Придвижваше се бавно, като Усукания сновеше напред-назад и ѝ предоставяше опора за ръцете и за краката. Стражите не се обадиха. Тя го правеше.
— Не могат да ме видят — започна Усукания и изникна до нея, за да ѝ даде друга редица дръжки — понеже съществувам предимно в Царството на познанието, при все че съм прехвърлил съзнанието си в това Царство. Мога да се направя видим за всеки, когото поискам, макар и да не ми е лесно. Други духчета са по-добри в това, а някои си имат точно обратната неприятност. Разбира се, без значение как се проявявам, никой не може да ме докосне, тъй като почти нямам телесна същност в това Царство.
— Никой освен мен — прошепна Крадла и тръгна предпазливо по коридора.
— И ти не би трябвало да можеш — притеснено отбеляза той. — Ти какво поиска, когато посети майка ми?
Крадла не биваше да отговаря на този въпрос — не и на някакъв проклет Пустоносен. Най-накрая тя достигна края на коридора. Под нея се намираше вратата. За нещастие стражите стояха точно там.
— Това изглежда не особено добре обмислено, господарке — заключи Усукания. — Размислила ли си какво ще правиш, щом като влезеш там?
Тя кимна.
— И?
— Чакаме — прошепна тя.
И те чакаха — Крадла, притисната към стената, а петите ѝ висяха на петнадесет стъпки над стражата. Не искаше да пада. Сигурна беше, че е достатъчно страхотна, та да оцелее, ала видеха ли я — край на играта. Щеше да ѝ се наложи да бяга, а и нямаше да има никакво ядене.
За щастие и за нещастие, беше познала. В другия край на коридора се появи страж, на вид останал без дъх и немалко ядосан. Другите двама стражи отърчаха до него. Той се обърна и посочи нататък.
Това бе нейната възможност. Усукания спусна ластар надолу и Крадла го сграбчи.
Усещаше как между лианите се подават кристали, но гладки и многостранни, а не ръбести и остри. Спусна се — стеблото между пръстите ѝ бе гладко — и спря точно над пода.
Разполагаше само с няколко мига.
— … заловен е крадец, опитал да обере везирските покои — обясняваше новодошлият страж. — Може да има още. Бъдете бдителни. В името на самия Яезир! Не мога да повярвам, че са се осмелили. И то тъкмо тази нощ!
Крадла открехна вратата към императорските покои и надникна вътре. Голяма стая. Мъже и жени на масата. Никой не поглеждаше към нея. Промъкна се през вратата.
И стана страхотна.
Сниши се, изрита се напред и за миг подът — килимът и дървото под него — изчезна за нея. Плъзгаше се като върху лед и не произвеждаше шум, докато се пързаляше през широката десет стъпки пролука. Станеше ли Плъзгава като сега, нищо не можеше да я спре. Пръстите щяха да я изпуснат и тя можеше да се носи вечно. Не мислеше, че изобщо ще спре, докато не прекратеше страхотността. Щеше да се плъзга по целия път чак до проклетия океан.