Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Не. Всеки ден. Можеш и да го гледаш как яде или как изпълнява ежедневните обреди. Ако загуби косъм или си отреже нокът, може да успееш да ги запазиш като скъпоценност.
— Звучи зловещо.
— Малко.
— Откъде за стаите му? — попита Крадла.
— Оттук — рече Недодялко и посочи надолу вляво по коридора, в обратната на везирските стаи посока. — Не отивай натам, Крадла. Там везирите и всички останали важни клечки ще преглеждат молби. В присъствието на Главния.
— Но той е мъртъв.
— На новия Главен.
— Ама той още не е избран!
— Е, малко е особено — призна Недодялко. На мъждивата светлина на открехнатата врата тя го видя как се изчервява, сякаш знаеше колко необичайно е всичко това. — Никога не може да няма Главен. Просто все още не знаем кой е. Искам да кажа, той е жив и вече е Главен — точно сега. Ние просто го установяваме. Тъй че това са покоите му и потомците и везирите искат да се намират в неговото присъствие, докато решат кой е той. Дори ако човекът, за когото решат, не е в залата.
— Това е безсмислено.
— Разбира се, че не е — възрази Недодялко. — Това е управлението. Всичко това е много добре обяснено в кодексите и…
Той замлъкна, щом Крадла се прозина. Азишите можеха да бъдат наистина отегчителни. Поне разбираше от намеци.
— Както и да е — продължи Недодялко. — Всички хора навън в градините се надяват да ги поканят на лично събеседване. Може и да не се стигне дотам обаче. Никой от потомците не може да бъде Главен, понеже са твърде заети да посещават и да благославят селата из цялата държава — но някой везир може, и всъщност те подават най-добрите молби. Обикновено избират някого от тях.
— Покоите на Главния — произнесе Крадла. — Храната отиде натам.
— Какво те прихваща с тая храна?
— Ще им изям обяда — изрече тя, тихо, но напрегнато.
Недодялко изненадано премигна.
— Ти ще… какво?
— Ще им изям яденето — повтори тя. — Богаташите имат най-добрата кльопачка.
— Но… във везирските стаи може да има сфери…
— Е — обясни тя. — Аз просто ще ги похарча за храна.
Да крадеш обикновени работи не беше забавно. Тя искаше истинска мъчнотия. През последните две години подбираше най-трудните за проникване места. После се вмъкваше вътре.
И им изяждаше яденето.
— Хайде — настоя тя, излезе от вратата и свърна наляво към покоите на Главния.
— Ти наистина си откачена — прошепна Недодялко.
— Ами. Просто ми е скучно.
Той извърна глава.
— Отивам към везирските покои.
— Действай — рече му тя. — На твое място щях да се върна горе. Нямаш достатъчно опит за такива неща. Отделиш ли се от мен, вероятно ще се набъркаш в неприятности.
Той се поколеба, после се понесе към везирските стаи. Крадла подбели очи.
— Ти защо изобщо дойде с тях? — попита Усукания и изпълзя от стаята. — Защо просто не се промъкна сама?
— Тигзик е разбрал за цялата тая работа с избора — отговори тя. — Каза ми, че днес нощта била добра за промъкване. Дължах му го. Освен това, исках да бъда тука, ако изпадне в беда. Може и да се наложи да помагам.
— Защо си правиш тоя труд?
Защо ли наистина?
— Някой трябва да го е грижа — отвърна тя и тръгна по коридора. — Напоследък твърде малко хора ги е грижа.
— Казваш това, докато влизаш, за да крадеш.
— Така е. Няма да им навреди.
— Имаш странно разбиране за нравственост, господарке.
— Не ставай глупав — каза му тя. — Всяко разбиране за нравственост е странно.
— Предполагам.
— Особено за някой Пустоносен.
— Аз не съм…
Тя се ухили и забърза към покоите на Главния. Разбра, че ги е намерила, когато видя някакъв коридор и стражи в края му. Охо. Вратата бе тъй красива, че трябва да беше на някой император. Само най-големите богаташи си правеха хубави врати. Парите трябва да ти излизат из ушите, преди да можеш да ги харчиш за врата.
Стражите бяха препятствие. Крадла коленичи и надзърна зад ъгъла. Коридорът към императорските покои бе тесен, като алея. Умно. Трудно е да се промъкваш по нещо такова. А и двамата стражи не бяха от отегчените. Бяха от вида „стоим си тука и изглеждаме наистина страшно“. Стояха тъй изправени, та да си речеш, че някой им е втикнал прътове откъм гърба.
Тя вдигна поглед. Коридорът беше висок — богатите харесваха високото. Ако бяха бедни, щяха да вдигнат още един кат за лелите и братовчедите. А пък богатите пилееха място. Щом имат толкова пари, могат и да ги пилеят.