Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
При този въпрос мистър Мартин погледна двамата си приятели с безкрайна почуда, изписана по лицето му; а после всеки от господата посочи над лявото си рамо с десния показалец. Това действие, не дотам сполучливо обяснено с вялите думи „над лявото“, когато е изпълнено от известен брой дами или господа, свикнали да го правят в унисон, има много изящен и приятен ефект, изразява лек и игрив сарказъм.
— Дали можете? — повтори мистър Мартин със състрадателна усмивка.
— Ех, ако аз познавах дотолкова малко живота, щях да изям шапката си и да глътна катарамата цяла-целеничка — забеляза духовникът.
— И аз също — додаде тържествено джентълменът спортист.
След тези встъпителни слова тримата другари осведомиха един през друг мистър Пикуик, че парите във „Флийт“ играят същата роля, каквато имат и вън от затвора; че с тях той може да си набави почти всичко, което иска; че ако ги има и няма нищо против да ги харчи, достатъчно е само да изрази желание за отделна стая и след половин час ще бъде настанен в такава, мебелирана и подредена до най-малката дреболия.
С това заинтересованите страни се разделиха за всеобщо голямо задоволство: мистър Пикуик още веднъж отправи стъпките си към портиерската стая, а тримата другари се оттеглиха в кафенето, за да похарчат там петте шилинга, които джентълменът духовник с изумително благоразумие и предвидливост бе взел назаем от мистър Пикуик за целта.
— Знаех си! — рече мистър Рокър, усмихвайки се под мустак, когато мистър Пикуик изложи причината на своето повторно посещение. — Не ти ли го казах, Неди?
Философът — собственик на универсалното джобно ножче, изръмжа своето потвърждение.
— Знаех си аз, че ще искате отделна стая, ей богу — рече мистър Рокър. — Чакайте да видя. Ще ви трябват и мебели. Ще ги наемете от мене, а? Това си е редно.
— С голямо удоволствие — отвърна мистър Пикуик.
— Има една знаменита стая горе, на етажа, дето е кафенето: сега е на затворник от Върховния съд — говореше мистър Рокър. — Ще ви струва по една лира седмично. Нямате май нищо против, а?
— Добре — съгласи се мистър Пикуик.
— Нека прескочим заедно — продължи мистър Рокър, като много живо си грабна шапката, — работата ще се уреди за пет минути. Бога ми! Що не казахте веднага, че искате добре да се настаните?
Работата приключи бързо, както бе предсказал тъмничарят. Затворникът от Върховния съд беше останал там твърде дълго и бе загубил приятели, състояние, дом, щастие — следователно и своето право да иска самостоятелна стая. А тъй като често изпадаше в незавидното положение да остане без парче хляб, той жадно изслуша предложението на мистър Пикуик да му наеме стаята и с готовност се съгласи и договори да му отстъпи пълните и изключителни права върху помещението срещу заплащане от двадесет шилинга седмично; като се задължаваше при това да отделя от условената рента за откупване „другарството“ на едно или повече лица, които биха могли да бъдат настанени там.
Щом сключиха договора, мистър Пикуик го загледа с любопитство, примесено с жалост. Той беше висок, мършав като скелет човек, в някакво вехто горно палто и по чехли, с хлътнали бузи и неспокойни трескави очи. Устните му бяха безкръвни, а косите — остри и тънки, да пази господ! Железните зъби на затворничество и лишения го бяха постепенно състарили с допълнителни двадесет години.
— А къде ще живеете вие през това време, сър? — рече мистър Пикуик, докато слагаше предплатата за първия седмичен наем на разклатената маса.
Човекът прибра парите с треперещи пръсти и отвърна, че не знаел още; щял да отиде да се осведоми къде би могъл да пренесе леглото си.
— Боя се, сър — рече мистър Пикуик, слагайки благо и съчувствено ръка на лакътя му, — боя се, че ще трябва да живеете в някое претъпкано, шумно място. Затова, моля, считайте тази стая като ваша, щом ви се прииска да сте на тихо или пък когато ви дойдат приятели…
— Приятели! — прекъсна го човекът с хриплив глас. — Ако лежах мъртъв на дъното на най-дълбоката яма на света, в здраво запоен и завинтен ковчег, гниейки под основите на този затвор в тъмния и мръсен канал, който мъкне нанякъде тинята си, нямаше да бъда по-захвърлен и забравен, отколкото съм тук. Аз съм мъртвец; мъртъв за обществото, без онова състрадание, дарявано на онези, чиито души се изправят пред Страшния съд. Да ми дойдат приятели! Боже господи! Аз пристъпих този праг като младеж, а сега се обърнах на старец и няма никой, който да ми затвори очите, когато легна на смъртния си одър, и да каже: „Слава богу, отърва се!“