Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Виждам само предметите, Ортанс. Не виждам чувствата.
— Никога ли не грешиш?
— Тази дарба е съвсем отскоро. Сполетя ме съвсем случайно. Докато бях зает с изучаването на вълните и тяхното предаване, осъзнах, че и хората могат да излъчват магнитни вълни и да общуват. Все още не съм съвсем наясно. Знаеш ли, че диаметърът на един транзистор е равен приблизително на една стотна от човешкия косъм, което е феноменално постижение в сравнение с първите транзистори, които били приблизително с големината на хапче витамини…
— Много ти благодаря, Младши — прекъсна го Ортанс. — Тези разяснения са ми достатъчни. Ще се справя по-нататък. А какво стана с джелабата в главата на Шавал, нищо ли не откри?
— Не, претърпях жалък провал. Имам още много да уча, нали ти казах…
— Значи, си определяме среща след седемнайсет години? — напомни му Ортанс, за да го върне в реалността.
— Добре — въздъхна той. — Ще ти се обаждам, докато си в Ню Йорк, да видя как си.
Тя го целуна по рижавите къдрици и си тръгна.
Прибирайки се вкъщи, забеляза, че в кабинета на майка й свети. Бутна вратата. Жозефин седеше на пода, заобиколена от купчинки червени, сини, жълти и бели картончета, наредени в колонки. Тя вземаше едно, преместваше го, после второ, мушваше го между други две. Дю Геклен, положил муцуна на предните си лапи, я наблюдаваше, без да мърда.
— Какво правиш?
— Работя…
— Върху книгата ли?
— Да.
— А какво представляват тези картончета?
— Червените са Кари Грант, жълтите — Свенливия младеж, белите — откъси от диалози на Кари Грант, които съм преписвала от книгите, и накрая сините, местата, които трябва да опиша и второстепенните образи.
— Адски хитро!
— Когато всичко се проясни и се намести в главата ми, ще ми остане само да седна и да пиша… ще се получи от само себе си! Внимавай! Да не стъпиш отгоре и да ги разбъркаш!
Дю Геклен изръмжа. Той бдеше над произведението на Жозефин и предупреждаваше, че ще хапе, ако някой посегне на красивата постройка. Ортанс се тръшна на дивана в ъгъла на стаята. Изрита обувките си и се протегна.
— Какъв ден само! Не съм подвила крак!
— Къде беше?
— Нали ти казах, мамо… Забрави ли? Бях на вечеря у Жозиан и Марсел.
— Извинявай. Всичко забравям… Добре ли беше?
— Да. Младши наистина е странен, да ти кажа! Иска да се жени за мен. Това е последната му приумица.
— Наистина!
— Чете в главите на хората. Разправя, че имал транзисторни вълни в главата. Започна да ми чете лекция за диаметъра на влакната, нищо не схванах…
— И какво е прочел и в чия глава?
Ортанс се поколеба дали да разкаже всичко на майка си. Не искаше да споменава за ролята на Анриет. Майка й и баба й не се бяха виждали от погребението на Ирис. Анриет излезе от живота им. Впрочем тя никога не беше истинска част от него. Спомням си, когато бяхме малки, Зое се оплакваше, че няма роднини. На мен така ми беше по-добре, защото животът беше по-лесен. Винаги съм мразила групите… Те изкривяват личността, превръщат я в блееща овца.
— Каза, че Марсел трябва да преструктурира фирмата. Обясни подробно на баща си, който се възхити и реши да го назначи, него и Жозиан.
— Радвам се за Жозиан, тя скучае, затворена вкъщи. Последния път, когато се видяхме, искаше да роди пак… Според мен не е много разумна идея.
Жозефин попипа носа си. Преди не можех да понасям този жест, сети се Ортанс, потискаше ме. Припомняше ми, че животът е труден, че нямаме пари, че татко ни напусна, че мама е тъжна.
— Иска ми се да те попитам нещо, миличка, на нас почти не ни остана време да си поприказваме, това предложение за работа в Ню Йорк сериозно ли е?
— Много.
— Сигурна ли си?
— Страхуваш се да не попадна в лапите на някой сводник, търгуващ с млада плът, или на някой наркотрафикант?
— Тръгваш, без да ми кажеш нищо. Къде ще живееш? При кого ще работиш? Кой е този мъж, този…
— Франк Кук.
— Не съм му виждала очите. Ами ако се случи нещо с теб?
— Нищо няма да ми се случи, той е сериозен човек. Спомняш ли си Никълъс, английският ми приятел?
Жозефин кимна.
— Той води разговорите, той подписа договора и се осведоми за него. Според договора ми се полага жилище, ще имам адрес, телефон, ще можеш да ми се обаждаш. Дори можеш да ми дойдеш на гости, ако пожелаеш. В апартамента има стая за гости. Освен това помолих Филип и той да се поинтересува и той потвърди, че всичко е окей. Сега успокои ли се?