Кралство на пепелта

Часове по-късно, седнал на балкона, където Ераван бе намерил смъртта си, Дориан още не можеше да повярва какво се е случило.

Взираше се в тъмното петно върху каменния под, от което стърчеше Дамарис. Едничката следа от валгския крал.

Името на баща му беше неговото собствено. Усещаше тежестта му, но не като нещо неприятно.

Той стисна окървавените си пръсти. От магията му имаше само жалки остатъци, а вкусът на кръв още обгръщаше езика му. Белези на предстоящото прегаряне. Никога преди не го бяха спохождали. Но май трябваше да свиква с тях.

Дориан се изправи на разтреперани крака и изтръгна Дамарис от камъните. Острието му беше станало черно като оникс. Плъзвайки пръсти по жлеба му, установи, че чернилката няма да падне.

Трябваше да слезе от тази кула. Да открие Каол. И другите. Да помогне на ранените. И на войниците в несвяст на полето долу. Онези, които не бяха обсебени от демони, вече бяха избягали, подгонени от причудливите елфи и гигантските вълци с човешки ездачи.

Трябваше да се махне оттук. Да напусне това място.

Ала не можеше да откъсне поглед от тъмното петно. Единствената следа.

Десет години на мъки, терзания и страх, а това петно беше единствената диря от тях.

Той завъртя меча в ръката си. Струваше му се по-тежък отпреди. Мечът на истината.

А каква се оказваше истината в крайна сметка?

Ераван беше избил и поробил толкова много съдби, само и само за да види отново братята си. Да, бе целял да завладее света им, да го накаже, но и да намери братята си. Не ги беше забравил хилядолетия по-късно. И не спираше да мисли за тях.

Дали Дориан би направил същото за Каол? За Холин? Дали би унищожил цял свят, за да ги открие?

Черното стрие на Дамарис не отразяваше светлината. Не проблясваше.

Въпреки това той сграбчи златната му дръжка и каза:

- Аз съм човек.

Златото се стопли в ръката му.

Той се вторачи в острието. Мечът на Гавин. Реликва от времена, когато Адарлан бе съществувал като земя на мир и изобилие.

И пак щеше да бъде.

- Аз съм човек - повтори той към звездите, изгряващи над града.

Мечът не отговори втори път. Сякаш знаеше, че не е необходимо.

Разнесе се бумтеж на големи криле и Абраксос кацна на балкона. С белокоса ездачка на гърба си.

Дориан загледа смаяно как Манон Черноклюна слиза от уивърна. Тя плъзна златисти очи по него, после ги стрелна към тъмното петно върху каменния под.

Накрая ги върна към неговите. Бяха предпазливи, уморени - но грееха.

- Здравей, малки принце! - промълви тя.

По устните му разцъфна усмивка.

- Здравей, малка вещице!

Той огледа небето за Тринайсетте, за Астерин Черноклюна, която трябваше да вие победоносно към звездите.

Манон каза тихо:

- Няма да ги откриеш. Нито в това небе, нито в друго.

Като осмисли думите ѝ, сърцето му натежа. И загубата на дванайсетте необуздани, величави живота издълба още една дупка в него. Дупка, която нямаше да се запълни, която щеше да почита до гроб. Той прекоси мълчаливо балкона.

Манон не се отдръпна, когато я прегърна.

- Съжалявам - прошепна в косите ѝ.