Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Защото лечителните можеха да спасят онези с черни пръстени и нашийници.
Това обаче щеше да почака до утре.
Луната вече достигаше зенита си, когато безмълвно стигнаха до заключението, че армията на Ераван повече никога няма да се надигне. Когато руките, крочанките и отцепилите се вещици от Железни зъби се скриха зад нощния хоризонт, преследвайки последните оцелели от вражеския въздушен легион.
Елин се обърна към южната порта на Оринт.
Сякаш в отговор, тя се открехна със стон да я приветства.
Като две широко отворени ръце.
Елин погледна към Роуан. Огнените им корони продължаваха да горят все така ярко. Тя го хвана за ръка.
С препускащо сърце, чийто трепетен ритъм отекваше във всичките ѝ кости, Елин пристъпи към портата. Към Оринт. Към дома си.
Лоркан и Фенрис тръгнаха след тях. Раните по лицето на Фенрис още кървяха, но той не позволи на Елин и Роуан да ги излекуват. Каза им, че искал да ги запази, за да му напомнят. Те не посмяха да попитат какво. Беше твърде рано.
Като наближиха свода, Елин вирна високо брадичка и изпъна рамене.
Войниците ги посрещнаха с шпалир.
Не хагански войници, а мъже и жени в терасенски брони. Сред тях се виждаха и цивилни - с изпълнени от страхопочитание и радост лица.
Елин надзърна към прага на портата. Към древните, познати камъни, покрити със засъхнала кръв.
И ги обгърна с покривало от слаб пламък. Последните остатъци от магията ѝ.
Когато огънят угасна, камъните вече бяха чисти. Нови. Както целият град щеше да се възроди, да се извиси, да се окъпе в разкош. Отново да се превърне в сърцето на просветлението.
Докато прекосяваха прага, Роуан стисна пръстите ѝ, но тя не го погледна.
Защото не можеше да откъсне очи от широките, непринудени усмивки на народа си, който заликува, най-сетне приветствайки кралицата си в Оринт.
117
Едион се би, докато вражеският войник пред него не се свлече на колене, привидно мъртъв.
Но мъжът с черен пръстен на ръката не беше мъртъв.
Само демонът в него.
А когато войници от безброй нации заликуваха, когато плъзна мълвата, че лечителна от Tope Сесме е надвила Ераван, Едион просто слезе от крепостната стена.
Намери го само по мириса. Дори след смъртта мирисът му оставаше като пътека, по която Едион тръгна през разрушените улици и тълпите от празнуващи, ридаещи хора.
Самотна свещ гореше в празната стая на стражевата сграда, където бяха положили тялото му върху дълга работна маса.
Едион коленичи пред баща си.
Нямаше представа колко време е стоял така със сведена глава. Но свещта почти прегаряше, когато вратата се отвори със скърцане и в стаята нахлу познат мирис.
Без да пророни и дума, тя го доближи с тихи стъпки. После се преобрази и коленичи до него.
Лизандра просто се облегна на него, докато Едион не преметна ръка през раменете ѝ, притискайки я към себе си.
Останаха коленичили заедно и той знаеше, че нейната скръб е също толкова искрена, колкото неговата, че скърби не само за Гавриел, но и заради неговата мъка.
Заради годините, които нямаше да изживеят заедно с баща му. Годините, които бе осъзнал, че иска да има с него. Заради историите, които искаше да чуе, заради елфа, когото искаше да
опознае. Ала нямаше да може.
Дали Гавриел го знаеше? Или бе загинал с мисълта, че синът му не желае да има нищо общо с него?
Не можеше да понесе тази вероятност. Бремето ѝ щеше да става все по-нетърпимо.
Когато свещта догоря, Лизандра стана и го вдигна със себе си.
Грандиозно погребение, обеща му приглушено Едион. С всички почести, всички тържествени кралски регалии, оцелели след битката. Щеше да погребе баща си в кралското гробище сред легендарните герои на Терасен. Където щяха да положат и него за вечния му сън. До баща му.
Поне това можеше да стори за него. Да се увери, че знае истината в Отвъдното.
Излязоха на улицата и Лизандра спря да избърше сълзите му. Да го целуна по бузите, после и по устата. Нежно, любящо.
Едион я прегърна и я притисна плътно към себе си под звездите и лунната светлина.
Нямаше представа колко дълго са стояли така насред улицата. Но накрая някой се покашля дискретно и двамата се откъснаха един от друг, за да надникнат към източника на звука.
Беше млад мъж, на не повече от трийсет.
Взираше се в Лизандра.
Не приличаше на вестоносец, нито на войник, макар и да бе облечен в дрехите на рукините. Излъчваше самообладание, целеустременост и кротка сила. Високият мъж преглътна.
- Вие ли... вие ли сте лейди Лизандра?