Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Хафиза стисна пръстите ѝ в топлата си ръка. Силна като стомана.
- Значи ще трябва да си намеря нова наследница.
- Съжалявам - прошепна Ирен.
- За какво? - засмя се Хафиза. - Ти откри любовта и щастието, Ирен. По-хубаво от това не мога да ти пожелая.
Ирен избърса сълзата, търкулнала се по бузата ѝ.
- Просто... не искам да си помислиш, че нарочно съм губила времето ти...
Хафиза прихна в дрезгав смях.
- Губила си ми времето? Ирен Тауърс. Ирен Уестфол. - Старицата хвана лицето ѝ в силните си, древни длани. - Ти избави всички ни.
Ирен затвори очи и Хафиза я целуна по челото. Благословия и сбогуване.
- Ще останеш по тези земи - каза Върховната лечителка с нетрепваща усмивка. - Но напук на океана между нас ще бъдем вечно свързани ето тук. - Тя докосна гърдите си точно над сърцето. - И колкото и години да минат, знай, че в Tope Сесме винаги ще има място за теб.
Ирен долепи разтреперана ръка върху собственото си сърце и кимна.
Хафиза стисна рамото ѝ и понечи да се върне при пациентите си.
Но Ирен подхвана:
- Ами ако...
Хафиза се обърна и вирна въпросително вежди.
-Да?
Ирен преглътна сухо.
- Ако след като се установя в Адарлан и родя бебето... Ако в подходящия момент реша да направя моя собствена Tope тук?
Хафиза килна глава, сякаш слушаше как въпросът отеква в собственото ѝ сърце.
- Tope Сесме в Севера.
Ирен продължи:
- В Адарлан. В Рифтхолд. Нова Tope, която да възстанови загубите, нанесени от Ераван. Да учи децата, неопознали дарбата си, както и онези, които тепърва ще се раждат с такава.
Защото мнозина от елфите, прибиращи се от бойното поле, бяха потомци на лечителните, отдали силите си на жените от Tope - преди много, много време. Навярно отново биха помогнали.
Усмивката пак изплува на лицето на Хафиза.
- Идеята ти много ми харесва, Ирен Уестфол.
С тези думи Върховната лечителна се върна обратно към хаоса от болка и лечебна сила.
Ирен остана на мястото си, долепила ръка върху леко издутия си корем.
И се усмихна широко, уверено на бъдещето, разкрило се пред нея, светло като разпъпващата се зора.
***
Изгревът наближаваше, но Манон не можеше да заспи. Дори не си беше потърсила място за почивка - имаше още много ранени крочанки и Железни зъби, а и не бе приключила с преброяването на оцелелите от битката. От войната.
Усещаше празнота в себе си, на мястото, където някога пламтяха ярко дванайсет смели души.
Вероятно затова и не беше потърсила леглото си, макар и да знаеше, че Дориан е осигурил условия за спане. Затова стоеше в кулата на уивърните с дремещия Абраксос до себе си и съзерцаваше утихналото бойно поле.
След като разчистеха телата, след като снегът се стопеше, след като пролетта настъпеше, дали на полето пред града още щеше да личи парче обгоряла земя? Дали завинаги щеше да чернее, да бележи лобното им място?
- Имаме окончателна бройка - обяви Бронуен зад нея и Манон я видя да се качва по стълбището заедно с Гленис и Петра.
Махна безмълвно с ръка и се приготви да чуе лошата новина.
Лоша. Но не толкова лоша, колкото можеше да бъде.
Когато Манон отвори очи, трите вещици просто я гледаха. Железни зъби и крочанки стояха заедно, в мир. Като съюзници.
- Утре ще съберем мъртвите - каза приглушено Манон. - Ще ги изгорим, когато изгрее луната.
Традиция и при крочанките, и при Железни зъби. Щеше да е пълнолуние - Утробата на Майката. Най-добрата фаза на луната за ритуално изгаряне. За завръщане при Триликата богиня, за прераждане в утробата ѝ.
- А след това? - попита Петра. - Какво ще правим след това? Манон обходи и трите с поглед.
- Вие какво искате?
- Да си отидем у дома - промълви Гленис.
Манон преглътна.
- С крочанките сте свободни да си тръгнете, когато...
- В Пустошта - поясни Гленис. - Заедно.
Манон и Петра се спогледаха. Петра каза:
- Не можем.
Устните на Бронуен се извиха нагоре в крайчетата.
- Можете.
Манон примигна. И мигна още веднъж, когато Бронуен протегна юмрук към нея и го отвори.
В шепата ѝ се криеше светлолилаво цвете, голямо колкото нокътя на палец. Красиво и нежно.
- Току-що пристигна един отряд крочанки. С малко закъснение, но са чули призива ни за помощ и идват. Чак от Пустошта.
Манон не можеше да откъсне очи от лилавото цветенце.
- Те ни го донесоха. От равнината пред Вещерския град.
Онова голо, пропито с кръв поле. Земята, която не бе раждала цветя и друг живот, освен трева, мъхове и...
Зрението ѝ се замъгли. Гленис хвана ръката ѝ и я доближи до тази на Бронуен, която пусна цветенцето в дланта ѝ.
- Само заедно можем да развалим проклятието - прошепна Гленис. - Бъди мостът. Бъди светлината.