Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Лоркан кимна и усмивката му се превърна в най-красивото нещо на света.
- Предложи ми да се оженя за теб.
Елида заплака през смях.
- Ще се ожениш ли за мен, Лоркан Салватер?
Той я грабна на ръце и заобсипва лицето ѝ с целувки. Сякаш и последната окована част в него най-сетне бе освободена.
- Ще си помисля.
Тя се засмя и го перна по рамото. После пак се засмя, този път още по-гръмогласно.
Лоркан я пусна на земята.
- Какво?
Тя стисна устни да сдържи смеха си.
- Ами, просто... Аз съм господарка на Перант. Ако се ожениш за мен, ще вземеш фамилното ми име.
Той примигна недоумяващо.
Елида пак се засмя.
- Ще станеш лорд Лоркан Локан.
Като го изрече на глас, ѝ прозвуча още по-нелепо.
Той отново мигна, а сетне прихна в смях.
Елида за пръв път чуваше толкова жизнерадостен звук.
Лоркан пак я вдигна на ръце и я завъртя във въздуха.
- Ще го използвам с гордост до края на дните си - каза в косата ѝ, а като я пусна на земята, усмивката му вече бе изчезнала. Той отметна косата ѝ с безкрайна нежност и я пъхна зад ухото ѝ. - Ще се оженя за теб, Елида Локан. И с гордост ще се наричам лорд Лоркан Локан, колкото и да ми се присмива цялото кралство. - Той я целуна любящо. - А като се венчаем - прошепна, - ще обвържа живота си с твоя. И повече нищо няма да ни раздели. Никога няма да бъдем сами.
Елида зарови лице в ръцете си и заплака. Той ѝ предлагаше сърцето си, готов беше да се откаже от безсмъртието си заради нея. За да бъдат заедно.
Лоркан хвана китките ѝ и свали нежно ръцете ѝ. После ѝ се усмихна плахо.
- Стига да искаш - добави.
Тя го прегърна през врата, чувствайки галопиращото му сърце до своето, пропускайки топлината му чак до костите си.
- Искам го повече от всичко на света - прошушна на свой ред.
118
Ирен седна уморено на трикракото столче сред хаоса на тържествената зала. Обстановката ѝ беше позната, макар и действията да се развиваха на друго място - в друга величествена зала, временно превърната в болница. Скоро щеше да се съмне, но с останалите лечителки продължаваха да се трудят. Кървящите войници нямаше да оцелеят без тяхната помощ.
Човеци, елфи, вещици и вълци - Ирен за пръв път виждаше толкова различни същества накуп.
Елида също бе дошла в залата, грееща от радост въпреки ранените хора наоколо.
Навярно всички носеха подобна усмивка. Макар че умората бе позаличила тази на Ирен през последния час. Нищо че след битката с Ераван я принудиха да си почине, да си възвърне силите, преди да се заеме с работа по болните.
Но още не можеше да си намери място. Защото затвореше ли очи, виждаше нещото, крило се под кожата на Ераван. Да, беше го унищожила, но... питаше се дали някога ще го забрави. Тъмното му, мазно присъствие. Преди няколко часа не можеше да прецени дали повръщаше заради спомена, или заради бременността.
- Най-добре намери съпруга си и иди да полегнеш - посъветва я Хафиза, докуцуквайки свъсено. - Кога за последно си спала?
Ирен вдигна глава - по-тежка, отколкото бе преди броени минути.
- Когато и ти, бих казала.
Преди два дни.
Хафиза изцъка с език.
- Надви злия тиранин и продължаваш да лекуваш ранените... цяло чудо е, че още си в съзнание, Ирен.
Ирен наистина се чувстваше на ръба да припадне от изтощение, но неодобрението в гласа на Хафиза сякаш вля стомана в гръбнака ѝ.
- Способна съм да работя.
- Заповядвам ти да намериш очарователния си съпруг и да поспиш. Заради детето в утробата ти.
Ох! Представеше ли го така Върховната лечителка...
Ирен се изправи с пъшкане.
- Безпощадна си.
Хафиза само я потупа по рамото.
- Добрите лечителни знаят кога е време да си починат. Умората те кара да взимаш лоши решения. А лошите решения...
- Струват животи - довърши Ирен и вдигна очи към куполестия таван високо, високо над тях. - Май никога не спираш да наставляваш, а?
Хафиза се усмихна широко.
- Такъв е животът, Ирен. Никога не преставаме да се учим. Дори на моята възраст.
Ирен отдавна подозираше, че именно любовта на Върховната лечителка към учението поддържаше сърцето ѝ младо толкова години. Тя просто се усмихна на наставницата си.
Погледът на Хафиза омекна. Стана умислен.
- Ще останем колкото е необходимо. Докато войниците на хагана са в състояние да бъдат отведени у дома. Ще оставим част от лечителките да се грижат за ранените тук, но до няколко седмици тръгваме към Южния континент.
В гърлото на Ирен заседна буца.
- Знам.
- А ти - продължи Хафиза, хващайки ръката ѝ, - няма да се прибереш с нас.
Въпреки че очите ѝ пареха, Ирен отвърна:
- Не, няма.