Кралство на пепелта

Но когато някаква белокоса вещица докуцука в залата, понесла ранена крочанка заедно с друга своя сестра, непозната на Елида... Елида се озова по средата на залата, където бе прекарала безброй щастливи дни в детството си, преди да осъзнае, че жената се канеше да излезе.

Манон обаче спря, като я видя. И прехвърли ранената крочанка на своята сестра по оръжие. Ала не помръдна от мястото си.

Елида съзря тъгата по лицето ѝ още преди да я достигне. Помьтнелите ѝ от болка златисти очи.

Въпреки това отиде при нея.

-Коя?

Манон преглътна.

- Всички.

Всички Тринайсет. Всичките свирепи, неповторими вещици ги нямаше вече.

Елида сложи ръка на сърцето си, сякаш се боеше да не се пропука.

Но Манон скъси разстоянието помежду им и независимо от скръбта по раненото си, окървавено лице постави ръка върху рамото на Елида. За да я утеши.

Явно вещицата се бе научила на това.

Очите на Елида запариха, замъглиха се и Манон избърса сълзата, отронила се от едното.

- Живей, Елида! - каза вещицата, преди да се върне към вратата. - Живей!

Манон се загуби в оживения коридор с разлюляна зад гърба ѝ плитка. И Елида се зачуди дали заповедта ѝ изобщо бе предназначена за нея.

Часове по-късно Елида откри Лоркан на бдението край тялото на Гавриел.

Когато новината я споходи, тя поплака за елфа, държал се толкова мило с нея. А като зърна Лоркан, коленичил пред Гавриел, разбра, че и той доскоро бе правил същото.

Доловил появата ѝ на вратата, Лоркан се изправи с болезнено, бавно движение, издаващо непосилната му умора. По лицето му бе изписана искрена скръб. Тъга и разкаяние.

Тя разтвори обятията си за него и той я придърпа към себе си с тежка въздишка.

- Разправят - прошепна в косата ѝ, - че ти си отговорна за победата над Ераван.

Елида се отдръпна от прегръдката му, извеждайки го от стаята, изпълнена с мъка и светлина от свещи.

- Не аз, а Ирен - поправи го, докато го водеше към едно усамотено място до прозорците с изглед към ликуващия град. - На мен просто ми хрумна идеята.

- Без твоята идея сега щяхме да пълним коремите на моратските зверове.

Елида врътна очи въпреки всичко случило се, въпреки всичко, което ги чакаше.

- Е, добре, заслугата е обща. - Тя прехапа долната си устна. - Перант? Чувал ли си нещо за Перант?

- Един рукин пристигна в града преди няколко часа. И там е същото като тук: след смъртта на Ераван войниците, обсадили града, или са паднали, или са избягали. Жителите му са си върнали контрола, но обсебените войници ще имат нужда от лечителки. Утре ще изпратим няколко.

Коленете ѝ едва не се подкосиха от облекчение.

- Благодаря на Анийт. Или по-скоро на Силба.

- И двете ги няма вече. Благодари на себе си.

Елида махна с ръка, а Лоркан я целуна.

Като се отдръпна, тя пророни:

- Това пък за какво беше?

- Предложи ми да остана - отвърна той.

Сърцето ѝ затуптя лудо.

- Остани - прошепна му.

Светлина - прекрасна светлина изпълни тъмните му очи.

- Предложи ми да дойда в Перант с теб.

Тя му отговори, макар и с треперещ глас:

- Ела в Перант с мен.