Съдбовният кораб [bg]

— Оставете ме за малко. Моля ви — помоли тихо.

Джек престана да го зяпа и отвори вратата. Алтея я последва навън.

— Това на закачалките са дрехите на Уинтроу — каза през рамо. — Ако искаш да облечеш нещо сухо. — Не че имаше шанс нещо от тях да му стане. Въпреки люспестите му лице и очи, той беше добре сложен мъж, висок и мускулест.

Джек, изглежда, следваше мислите ѝ.

— Въпреки люспите, не изглежда зле — отбеляза тихо.

Алтея се облегна на стената на стаята си, с Джек до себе си.

— Трябва да съм отвън на бака, не тук долу — промърмори на приятелката си.

— Защо? Не е като да имаш някаква власт над онова, което се случва там горе — вбесяващо изтъкна Джек. Неочаквано тя снижи глас. — Признай си, Алтея — придума я тя. — Когато гледаш люспите по лицето му, трябва да се чудиш и за останалата част от него.

— Не, не се чудя — ледено отвърна Алтея. Не искаше да мисли за това. Мъжът беше Дъждовник, родственик на бингтаунските Търговци. Тя му дължеше вярност, не празни предположения за тялото му. И преди беше виждала Дъждовници и не се беше шокирала, каза си тя. Не можеха да направят нищо относно онова, което им причиняваха Дъждовните земи. Родът Купрус беше известен и заради богатството, и заради честта си. Рейн Купрус, с люспи или не, беше добър улов. Това, че беше дошъл да търси годеницата си толкова надалеч, и то по подобен начин, беше неоспоримо доказателство за смело сърце. И все пак тя не винеше Малта, че беше избягала. Вероятно си беше фантазирала за красиво лице под воала му. Да застане лице в лице с годеника си трябваше да я е разтърсило.