Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Викът на Матос го предупреди за опасността откъм левия борд. Една от галерите на Ланистър идваше за таран.

— Силно на десен борд! — извика Давос.

Хората му завъртяха галерата така, че да посрещне с носа си връхлитащия „Бял рогач“. За миг Давос се уплаши, че времето няма да му стигне, че ще го потопят, но течението помогна на „Черната Бета“ да обърне и когато дойде сблъсъкът, ударът беше само страничен, двата корпуса изстъргаха един в друг и греблата на корабите се потрошиха. Парче дърво профуча покрай главата му, остро като копие. Давос примижа.

— Абордаж! — изрева той. Замятаха въжета и куки. Той извади късия меч и ги поведе сам в щурма.

Екипажът на „Рогача“ ги посрещна, но бойците на „Черната Бета“ го пометоха като стоманена вълна. Давос си запробива с бой път, озъртайки се за капитана, но докато стигне до него, той бе мъртъв. Докато стоеше над трупа, някой го улучи отзад с брадвата си, но късият шлем пое удара и черепът му само изкънтя, вместо да се разполови. Зашеметен, той се срина на палубата. Нападателят скочи отгоре му. Давос стисна меча си с две ръце и го заби в корема му.

Един от екипажа му го изправи на крака.

— Сир капитан, „Рогачът“ е наш.

Давос се огледа и се увери, че е вярно. Повечето от противниците им бяха мъртви, умираха или се предаваха. Той свали шлема, изтри кръвта от лицето си и тръгна обратно към своя кораб, стъпвайки предпазливо по хлъзгавите и осеяни с вътрешностите на разпрани мъже дъски. Матос му подаде ръка да му помогне да се прехвърли през перилото.

През тези няколко мига „Черната Бета“ и прилепеният към нея „Бял рогач“ бяха като спокойното око в центъра на бурята. „Кралица Алисан“ и „Копринената лейди“, все така залепнали една за друга, се влачеха надолу по течението, мъкнейки останките от „Позора на лейди“ сред бушуващия зелен пъкъл. Една от мирските галери се беше натресла в тях и сега пламъците вече обхващаха и нея. „Котка“ се носеше към мъжете, опразващи бързо потъващия „Дръзки“. Капитанът на „Драконова гибел“ го беше набутал между два кея, откъсвайки дъното му, и екипажът му се изсипваше на брега със стрелците и пехотинците, за да се включи в щурма на стените. Пробитият с таран „Червен гарван“ бавно се накланяше. „Еленът на морето“ се бореше отчаяно както с пламъците, така и с връхлитащите на абордаж врагове, но над „Верни“ на Джофри се вееше флага с пламтящото сърце. „Ярост“, чийто могъщ нос беше разбит от огромен камък, се беше вплел в битка с „Божия милост“. Давос видя как „Гордостта на Дрифтмарк“ на лорд Веларион влезе между два речни бързохода на Ланистър, преобърна единия и подпали другия с огнени стрели. По южния бряг рицарите водеха конете си на баржите и гемиите, а някои от по-малките галери вече бяха готови да тръгнат, натоварени до изнемога с пехота. Трябваше да се промъкват предпазливо между потъващите кораби и петната адски огън, стелещи се по течението. Целият флот на крал Станис вече беше в реката, освен корабите на лисенеца Саладор Саан. Много скоро щяха да овладеят Черна вода. „Сир Имри ще си получи тази победа — помисли Давос, — и Станис ще прехвърли на другия бряг своята армия, но богове милостиви, цената на това…“