Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

„Стара вещица“ и „Морско конче“ вече бяха заели местата си, както и „Червен нокът“ на лорд Селтигар зад тях. Откъм десния борд на „Лейди Маря“ на Алард се виждаха трите галери, които Станис бе пленил от нещастния лорд Сънглас, „Благочестие“, „Молитва“ и „Вяра“, с гъмжащи от стрелци палуби. Дори и „Риба меч“ вече се приближаваше с тежко поклащане по неспокойното море, с помощта както на греблата, така и на платната. „Кораб с толкова много гребла би трябвало да е много по-бърз — неодобрително прецени Давос. — Заради овена е. Много е тежък, няма баланс.“

Вятърът напираше от юг, но с греблата това нямаше значение. Щяха да нахлуят с приливната вълна, но речното течение щеше да е в изгода на Ланистърите, а при вливането си Черна вода се усилваше. Първият сблъсък неизбежно щеше да е в полза на противника. „Пълна глупост е да ги срещаме на Черна вода“ — помисли Давос. При всяка среща в открито море бойните им линии щяха да притиснат вражеската флота от двата фланга и да ги изтласкат, докато не се разбият в скалите. Но по реката числеността и големината на корабите на сир Имри нямаше да предложат голямо предимство. Не можеха да вкарат повече от двадесет кораба един до друг, рискуваха греблата им да се заплетат и да се потрошат.

Отвъд редицата кораби Давос зърна Червената цитадела на високия хълм на Егон, тъмна на фона на лимоненожълтото небе. Отвъд реката южният бряг бе почернял от мъже и хора, размърдали се като разбунен мравуняк, след като бяха видели приближаването им. Станис щеше да ги държи заети с коване на стълби и правене на стрели, но въпреки това самото чакане щеше да е трудно поносимо. Оттам закънтя писклив бронзов хор от тръби, почти веднага заглушен от рева на хиляди гърла. Давос стисна кесийката с костите от пръстите си и безмълвно се помоли за късмет.

„Ярост“ щеше да е в центъра на първата бойна линия, фланкиран от „Лорд Стефон“ и „Еленът на моретата“, всеки с по двеста гребла. Вляво и вдясно бяха стотарите: „Лейди Хара“, „Бяла риба“, „Смеещия се лорд“, „Морски демон“, „Рогата чест“, „Дрипавата Дженна“, „Тризъбец три“, „Бързия меч“, „Принцеса Ренис“, „Кучешки нос“, „Скиптър“, „Вярната“, „Червения гарван“, „Кралица Алисан“, „Котка“, „Дръзкия“ и „Драконова гибел“. От всяка кърма се вееше огненото сърце на Господаря на Светлината, червено, жълто и оранж. Зад Давос и синовете му следваше друга линия стотари, командвани от рицари и лорд-капитани, а зад тях бе по-малкият и по-бавен мирски контингент — кораби с не повече от осемдесет гребла. Още по-назад идеха платноходите, търговските кораби и тромавите гемии, а най-накрая оставаше Саладор Саан на своя горд „Валириан“ — висок грамаден кораб с триста гребла, покрай който пълзяха останалите му галери, отличими с пъстрите ивици на корпусите си. Напереният лисенски принц не бе останал доволен от това, че му повериха ариергарда, но се разбра, че сир Имри разчита на него не повече, отколкото Станис. „Твърде придирчив и твърде много приказки за златото, което му дължат.“ Давос обаче въпреки всичко съжаляваше. Саладор Саан беше находчив пират, а хората му — родени моряци, безстрашни в боя. Това, че ги оставиха в тила, си беше чиста загуба.