Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Под стените на града бушуваха пожари — там където бяха избухнали бъчви с горящ катран, но зноят на адския огън ги смали до тлеещи свещи в запалена къща, оранжевите им и пурпурни пряпорци се вееха дрипави на фона на нефритовата гибел. Ниските облаци улавяха цвета на пламналата река и застилаха небето със зловещо красиво зелено сияние. „Ужасна красота. Като драконов огън.“ Тирион се зачуди дали Егон Завоевателя е изпитвал същото, когато се е носел над Полето на огъня.

Нажеженият като лъх от отворена пещ вятър повдигна пурпурното му наметало и плесна оголеното му лице, но той не можеше да се насили да го отвърне. Едва забелязваше златните плащове с техните възгласи на възторг по скелетата. Нямаше глас да се присъедини към тях. Победата беше половинчата. „Все още нищо не е свършило.“

Видя как пламъците жадно погълнаха още един от тромавите кораби, натъпкан с презрелите плодове на крал Ерис. Над реката се вдигна фонтан от горящ нефрит, толкова ярък, че трябваше да заслони очите си. Огнени пера, високи по тридесет-четиридесет стъпки, заиграха безумния си танц над водите, сред пукот и съсък. За няколко мига заглушиха писъците. Във водата имаше стотици хора, давеха се, горяха или и двете.

„Чуваш ли добре крясъците им, Станис? Виждаш ли ги как горят? Това беше колкото мое дело, толкова и твое.“ Тирион знаеше, че някъде сред кипящото гъмжило мъже на юг от Черна вода Станис също гледа. Той не притежаваше неистовата жажда за битка като брат си Робърт. Щеше да командва от тила, също както предпочиташе да прави лорд Тивин. Най-вероятно сега седеше на гърба на коня си, в ярки доспехи и с корона на главата. „Корона от червено злато, казва Варис, с върхове с форма на пламъци.“

— Корабите ми — чу се кресливият глас на Джофри — беше се присвил с личната си охрана зад амбразурите. Златното кръгче на кралския му сан красеше бойния му шлем. — Гори моят „Кралски десант“, „Кралица Церсей“, „Верни“. Вижте, онова там е „Морското цвете“! — Той посочи с новия си меч зелените пламъци, заблизали златистия корпус на „Морско цвете“. Капитанът го беше подкарал нагоре по течението, но не достатъчно бързо, за да избяга от адския огън.

Тирион разбираше, че корабът е обречен. „Нямаше друг начин. Ако не бе излязъл напред да ги пресрещне, Станис щеше да усети клопката.“ Стрелата можеш да я прицелиш, както и копието, дори и камъка от катапулта, но адският огън действаше по своя воля. Пуснеш ли го, излизаше от човешки контрол.

— Не можеше да се избегне — каза той на племенника си. — Нашият флот все едно беше обречен.

Макар да бе кацнал на зъбера — беше твърде нисък, за да вижда над каменните перила между бойниците и затова заповяда да го вдигнат — пламъците, пушекът и хаосът на битката му пречеха да види какво става надолу по реката под замъка. Но го беше виждал хиляда пъти в ума си. Брон щеше да подкара волските впрягове в мига, в който флагманският кораб на Станис преминеше под Червената цитадела; веригата беше тромава и тежка и огромните макари щяха да се превъртат бавно, със стържене и тропот. Цялата флота на узурпатора щеше да е преминала, когато металните брънки се покажеха над водата. Щяха да излизат една по една, вода и кал да капят от тях, брънка по брънка, една след друга, докато цялата огромна верига не се изпънеше здраво. Крал Станис щеше да вкара — и вече беше вкарал флотата си в Черна вода, но нямаше да може да я изтегли.