Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
За миг се зачуди дали пък стюардесата… Не. Дори нямаше как вече да са намерили тялото й, а и този път се беше сдържал и не беше оставил подписа си. По необходимост трябваше да пренебрегне изкуството.
Богът на Горен и Долен Египет наведе лице. За миг на Дред му се стори, че мярна свирепия разум, проблясващ в дълбините на очите на Стареца.
— Не — рече той най-сетне. — Нищо не си направил — може би аз прибързах с гнева си. Много съм зает, а и голяма част от работата е неприятна.
— Боя се, че вероятно не бих разбрал проблемите ти, господарю. Проектът, който ми възложи, отнема всичките ти сили — не мога дори да си представя с колко сложни неща трябва да се справяш.
Озирис се облегна назад в огромния си трон и се втренчи в залата.
— Не, не можеш. Точно в този миг — в този миг! — враговете ми се събират в залата на моя съвет. Трябва да изляза насреща им. Срещу мене има заговор и аз все още не… — Унесе се, после огромната му глава трепна и той се наведе. — Някой говорил ли е с тебе? Някой разпитвал ли те е за мене, предлагал ли ти е нещо в замяна на информация или помощ? Обещавам ти: колкото по-ужасен бъде гневът ми срещу тези, които ме предадат, толкова по-голяма ще бъде щедростта ми към верните ми слуги.
Дред мълча един протяжен миг — страхуваше се да не прибърза с отговора си. Старият хитрец никога досега не бе говорил така открито, никога не бе показвал пред него тревога или уязвимост. Искаше му се по някакъв начин да запише този момент и да го проучи по-късно, ала за всяка дума и за всеки жест трябваше да разчита на крехката си човешка памет.
— Никой не се е обръщал към мене, господарю. Кълна се, че веднага бих ти съобщил. Но ако мога да ти помогна с нещо — да събера информация, от която имаш нужда, съюзници, в които не си сигурен и които искащ да…
— Не, не, не! — Озирис нервно размаха жезъла си и накара слугата си да млъкне. — Аз ще се оправя с това — както винаги. От тебе искам само да се погрижиш проектът „Небесен бог“ да мине по план.
— Разбира се, господарю.
— Върви. Ще говоря с тебе отново преди началото на акцията. Намери някой, който да държи онзи програмист под око.
— Да, господарю.
Богът махна с жезъла си и Дред беше изхвърлен от системата.
Остана дълго в креслото, без да обърне внимание на още три по-късни обаждания. Мислеше си за онова, което току-що беше видял и чул. Най-сетне се изправи. На долния етаж екипът по разчистването беше приключил с подготовката и се прибираше във фургона.
Дред метна фаса от пурата си през балкона в черната вода и влезе в къщата.
— Виж, просто трябва да вържем още веднъж краищата и готово. — Фредерикс вдигна шепа подобни на змии пълзящи растения и лозови стебла. — Вълните си ги бива, Орландо, пък не се знае и какво още ни чака. Акули, може би и морски чудовища. Хайде, ако се понапрегнем още малко сега, по вода може би ще ни е много по-лесно.
Орландо погледна сала. Изглеждаше доста прилично — греди от твърди, тежки тръстики, вързани на дълги снопове, а после — и заедно, така че да образуват издължен четириъгълник. Вероятно щеше дори да плава. Но просто не можеше да се загрижи за това.
— Имам нужда да поседна.
Той се свлече в сянката на най-близката палма и се пльосна на пясъка.
— Добре, аз ще го свърша. Какво ново още? Фредерикс преви гръб.
Орландо вдигна треперещата си длан, за да закрие очите си от слънцето, което се процеждаше през палмовите листа. По обяд градът беше по-различен; по цял ден се менеше — цветовете и отразяващите ги метали се променяха заедно с движението на светлината, сенките се свиваха и разпускаха. Точно сега приличаше на гигантска полянка с гъби — златните покриви изникваха над чернозема на собствените си сенки.
Отпусна ръка и се облегна на ствола на палмата. Беше много-много слаб. Лесно му беше да си представи как се впива в земята като корените на дърво и никога вече не помръдва. Беше изтощен и отпуснат от болестта и не му беше ясно как би преживял още една нощ като последната — нощ на объркване, ужас и лудост, които не можеше да проумее и които по никакъв начин не му носеха покой.
— Добре, значи вързах всичко двойно. Поне до водата ще ми помогнеш ли да го отнесем?
Орландо дълго време го гледа, ала розовото начумерено лице на Фредерикс така и не изчезна.
— Идвам — изстена той.
Салът наистина плаваше, макар че доста голяма част от него остана под ватерлинията и нямаше сухо място, на което да се седне. Ала времето беше топло и това не им причиняваше чак такива неудобства. Орландо се радваше, че поне беше убедил Фредерикс да вземат и половината навес, въпреки че приятелят му очакваше да доплават много бързо. Орландо правеше сянка, като го крепеше на раменете си. Той закриваше най-силното следобедно слънце, но почти не му помагаше срещу зноя в главата и в ставите му.