Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Беше, дъще, грешно облекчение.
— А сега трябва да прегръщаме не плът, а празно размишление? Боя се, че целувката на пустошта не ще ни се стори толкова сладка.
Майка Тъма отпусна назад глава изтощена и тихо промълви:
— Ще те уведомя.
Орфантал стоеше в центъра на стаята и я оглеждаше.
— Мое ли е това?
Силхас кимна.
На рафтовете имаше свитъци и книги с ярко оцветени илюстрации. До леглото стоеше стар сандък, пълен с играчки войници, някои направени от оникс, други — от кост. На стената, на хоризонтална рамка, бяха поставени три учебни меча и кръгъл щит, а на закачалка до тях — жакет от щавена кожа. На пода под него имаше шлем с решетъчно забрало. Три фенера горяха ярко и светлината беше рязка за очите на Орфантал, както бе привикнал с по една свещ, която да гони сенките в стаята му в дома Корлас.
Отново помисли за онази стая и се опита да си я представи почерняла от дим, каменните стени напукани, леглото, на което беше спал — само купчина пепел. Всяка мисъл за миналото му вече се връщаше при него с миризмата на изгоряло и със смътното ехо на писъци.
— Зле ли ти е? — попита Силхас.
Орфантал поклати глава.
След като приключи с любознателния си оглед на стаята, кучето отиде и легна до дебело тапицирания стол в единия ъгъл. След малко вече спеше дълбоко и краката му потръпваха.
На вратата се почука и след миг влезе млад мъж с кръгло лице, облечен в оцапан халат.
— Лорд Силхас, получих съобщението ви. Е, ето го и младия Орфантал, и вече се е настанил. Чудесно. Гладен ли си? Жаден? Първата задача е да ти покажа трапезарията — не в главната зала, а в по-малката, където не ни потиска самата тежест на зидарията. Е, хайде да…
— Момент — прекъсна го Силхас и се обърна към Орфантал. — Аз ще си тръгвам. Както виждаш, предавам те в ръцете на добър грижовник. Доволен ли си от това?
Орфантал кимна.
— Благодаря ви, лорд Силхас.
— Седорпул — каза Силхас, — ти ли ще опекунстваш над Орфантал?
— Историкът си запази тази привилегия, милорд, и скоро ще е тук.
— Олеле — каза Силхас и се усмихна на Орфантал. — Очаквай образование в объркване, заложник, но съм сигурен, че то ще ти донесе възхитителна издръжливост срещу вечния хаос, измъчващ Цитаделата.
Орфантал се усмихна, без да е разбрал напълно думите на лорда, а после отиде до сандъка, за да разгледа играчките войници.
— Предвиждам впечатляващо познание на исторически битки в бъдеще — изсумтя Силхас зад него.
— Славата е присъща за мечтите на всяко момче — каза Седорпул. — Сигурен съм обаче, че историкът ще предложи своя дял пренебрегвана мъдрост по тези въпроси.
— В това ние винаги вървим по познати пътеки — отвърна Силхас. — Е, довиждане, Орфантал.
— Довиждане, милорд.
След като той напусна, Седорпул се покашля.
— И тъй, трапезарията. Няма да съм толкова небрежен, че да те оставя да умреш от глад. Също тъй очаквам, предвид камбаната, която току-що прозвуча, че приятелката ти заложник Легил Бехуст вече досажда на слугите.
Орфантал погледна с копнеж войничетата в сандъка, изправи се и последва Седорпул. Кучето ги догони, размахало опашка и изплезило език.
Седорпул го изгледа отгоре и изсумтя отвратено.
— Глисти. Ще трябва да направим нещо по въпроса.
Без светлина и със смъртта във всеки цвят, изцеждаща въображението му и сцените, които то отчаяно твореше, Кадаспала седеше сам в стаята, която му бяха дали. Не беше голяма. Като опипваше с ръце и ситнеше с крака, той беше проучил границите й и в ума си рисуваше подробности в оттенъци на черно и сиво: тясното легло, където бе лежал през нощта, което скърцаше при неспокойното му въртене, въжената мрежа под дюшека, изпъната и хлътваща под него. Старото писалище с наклонената му повърхност, дупки за мастилници и стъпенка. Килерчето с тясната му разклатена врата и резето, което дрънчеше хлабаво в скобите си. Дългата странична маса, която минаваше покрай едната стена и на която стояха кани и бокали от мед, която щипеше езика по-силно от виното, изпълващо устата му. Гардеробът с грапавата му повърхност. Всички те бяха сякаш остатъци от предишен живот и той мислеше за тази стая като за гробница, изкусно подредена в чест на паметта за живите, ала загърната във вечен мрак и с въздух с вкус на мъртво.
Малко спомени имаше от пътуването до Карканас. Бяха му взели ножа и откакто го бяха довели тук, след като няколко лечители бяха дошли, за да се посуетят с въздишки около него, единствените му посетители бяха слуги, идващи с храна и отиващи си по-късно с едва докоснатите блюда. Една, млада жена, ако се съдеше по гласа й, беше предложила да го окъпе и той се беше изсмял, твърде празен, за да съжали за жестокостта на звука, а топуркането на бягащите й крака към вратата просто го бе накарало да се изсмее още по-силно.