Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Ерик си спомни времето, когато всеки човек в неговото отделение отговаряше за постъпките на други петима. Всеки боец трябваше да внимава какво правят и останалите от групата, защото грешката на един можеше да отведе всичките на бесилото.
Единствената добра новина за дружината на Калис бе, че цялото внимание на Изумрудената кралица беше съсредоточено върху Града на Змийската река, полуразрушеното пристанище Махарта и Речните земи. В района, където щяха да действат Калис и отрядът му, нямаше и следа от армия.
Калис отбеляза, че едва ли ще е точно така, когато приближат целта си. Шестима от агентите му откараха кораба до едно рибарско селце — там трябваше да го скрият под един голям навес за сушене на риба, докато им потрябваше, за да се върнат в Кралството.
Никой не спомена, че малцина смятаха това за възможно.
Сега навлизаха в планините. Бяха се движили цяла седмица през хълмовете и все още не се бяха сблъсквали с някаква реална опасност. Ерик беше един от малцината, участвали в миналия поход, когато избягаха от сааурците, като минаха през тунелите на пантатийците, и знаеше какво ги чака. Навремето враговете бяха решили, че Пурпурните орли на Калис — за тях пантатийците смятаха, че са единствената въстанала наемническа част — са потънали в планините, и бяха окупирали цялата област. Тогава се спасиха по чудо — бяха се престорили на наемници на служба при сааурците и се придвижиха дръзко право срещу фронта, в посока, противоречаща на всякаква логика. И това ги бе спасило.
Реналдо се появи запъхтян и съобщи на дьо Лунвил:
— Капитанът намери безопасно място за лагеруване и каза, че за днес спираме похода.
Ерик погледна слънцето. До залез оставаха още няколко часа. Дьо Лунвил забеляза погледа му и попита:
— Приближаваме ли се вече?
Реналдо кимна и посочи към дърветата.
— Там има нисък скален хребет и отгоре може да се види устието на реката и мостът. Така поне каза капитанът.
Ерик разбра. Зрението на Калис беше много по-остро от това на всеки човек. Щом вече виждаха клисурата, значи се намираха на един ден езда от моста, а оттам до входа на мините имаше още толкова път. Ако решаха да изоставят конете, им трябваха два дни, за да стигнат от моста до пещерите.
Ерик скочи от коня си със смесени чувства; ако продължаха да яздят, щеше да е по-лесно за хората, но ако изоставеха конете край тунелите, това означаваше смъртна присъда за животните. За момент Ерик се учуди, че се е загрижил повече за безопасността на конете, отколкото за своята собствена.
Потръпна при тази мисъл и даде заповед за изграждане на лагера. Мъжете се подчиняваха на здраво втълпената им дисциплина, която се изискваше от тях. Наскоро Алфред отново беше произведен в чин ефрейтор и напомняше с всеки изминат ден все повече на Чарли Фостър — ефрейтора, който превръщаше първите дни на Ерик в истински ад по нареждане на Боби дьо Лунвил. Сега, години по-късно, Ерик разбираше, че като накара тези мъже да се подчиняват, без да се колебаят или разсъждават, може да им даде най-добрата възможност да оцелеят и нещо още по-важно — така се осигуряваше и постигането на целите на похода им.
Когато лагерът бе готов, уточниха постовете и се нахраниха със сухи дажби и без да палят огън, защото не искаха да рискуват някой да ги забележи. Зимата бързо се приближаваше, така че това щеше да бъде още една нощ, пълна с несгоди.
Докато мъжете се хранеха, Ерик провери конете и се увери, че всички са здрави. Освен това провери дали всеки мъж е на мястото, където трябваше да е, после се отправи към полянката, където бяха седнали дьо Лунвил, Калис и Миранда.
— Конете са наред — каза Ерик.
Калис му махна да седне до тях.
— Добре — рече капитанът. — Трябва да намерим място, за да ги оставим — някъде наблизо.
— Защо да се безпокоим за това? — попита Миранда.
— Не отхвърлям възможността да ни потрябват отново. Може да се наложи да се изтегляме бързо, когато напуснем планините. Ако наблизо има каньон с достатъчно паша за седмица-две, бих искал да оставя конете там. Големите снегове няма да завалят скоро и конете биха могли да се задържат там.
— Когато заобикаляхме онзи връх по обед — обади се Ерик, — забелязах малка долина под нас. — Той посочи с ръка. — Не съм сигурен, но може би има някакъв път в онази посока. Най-малкото козя пътека.