Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Тя го погледна изненадано, после се засмя.
— Да, добре съм. — И въздъхна. — Заклинанията, които правех, за да установя къде се намираме по време на нашия път, бяха като шепот в шума на обеден пазар. Заклинанието, с което току-що предпазих кораба да не се разбие в скалите, беше вик в нощта. Ако някой ни търси и може да определи откъде идва магията… — Тя поклати глава и се обърна да си тръгне.
— Миранда? — спря я Ерик.
Тя се обърна.
— Да, Ерик?
— Ще се завърнем ли вкъщи, как мислиш?
Дори и да беше в добро настроение преди малко, сега това не й личеше. Замълча за миг, после каза:
— Може би не.
След няколко часа Алфред, ефрейторът от Даркмоор, дойде и каза:
— Идвам да ви сменя, сержант.
— Хубаво — каза Ерик и отиде при гребците. От груб и надменен човек, Алфред се беше превърнал в първокласен войник. Ерик смяташе, че ще бъде повишен, когато се върнеха в Крондор… после се поправи: ако се върнеха в Крондор.
Освен мъничката каюта, където спяха капитанът и Миранда, единственото място за сън беше пейката на последния ред гребци, която обикновено служеше за резерва, или пък трябваше да се лежи на палубата между гребците. Спяха на смени.
Ерик легна на дъските и се унесе в дрямка. След дългите години служба се бе научил да се радва на съня, когато е възможно, и малко неща можеха да разтревожат съзнанието му достатъчно, за да го задържат буден. Замисли се какво ли правят приятелите му. Чудеше се дали Ру е напреднал в стремежа си да стане богат и дали кракът на Джедоу е оздравял. Прищя му се да поговори с Грейлок, после се сети за Накор. Смешният нисък човек и Шо Пи не се бяха върнали от Звезден пристан с капитана и Ерик се чудеше какво ли правят.
Някои от младите мъже и жени се смееха, но повечето се мръщеха, мърмореха или се чудеха какво да правят.
— Вярно е! — настояваше Накор.
Шо Пи стоеше край мъжа, за когото твърдеше, че му е учител, и бе готов да го защитава. Някои по-нетърпеливи студенти решиха, че е време да поемат нещата в свои ръце. Що Пи не се тревожеше, че Накор няма да може да се защити — знаеше, че Накор е любител на борбата с голи ръце, исаланския стил, преподаван в храма на Дала, но срещу дванайсет или повече сигурно щеше да му бъде нужна помощ.
— Млъкни! — викна един от тези, които се смееха, на колегата си, който крещеше подигравателно.
— Защо не ме накараш? — попита той.
— Я чакайте — викна Накор, отиде при двамата млади мъже и ги хвана за ушите.
Бе хубава утрин и Накор бе започнал дискусия с един студент още по време на закуската. Когато слънцето изгря, Накор реши да изведе класа си извън мрачните учебни зали. Сега поведе двамата извиващи се младежи в центъра на големия кръг и всички студенти от трите групи започнаха да се смеят.
Шо Пи вдигна очи към високия прозорец, който гледаше към поляната, и мярна лицата зад него. Откакто бе назначен за отговорник на академията, Накор не беше променял повечето от дневните задължения, макар че от време на време намираше час-два, за да предаде някой и друг урок.
Но повечето време беше зает с безименния безумен просяк, който в момента беше настанен на острова. Всяка сутрин двама студенти биваха изпращани, за да хвърлят просяка в езерото — твърде неуспешно усилие да го държат чист. Ако някой по-амбициозен се опиташе да сапуниса мъжа, единственият резултат беше разкървавен нос или насинено око.
Когато не беше мокър, мъжът се скиташе, наблюдаваше какво правят другите или спеше. Често обикаляше около кухнята и се опитваше да открадне храна, докато не му подхвърлеха нещо. Когато получеше ядене, изливаше чинията на земята и ядеше с пръсти или направо като куче.
Останалото време Накор прекарваше в библиотеката, като четеше и си водеше бележки. Понякога даваше възможност на Шо Пи да зададе въпросите си или да поиска напътствия за неща, които би искал да разбере. Често Накор го затрудняваше, като му задаваше някои странни въпроси или го питаше за нещо, което приличаше на неразрешима загадка. Независимо дали отговаряше на въпросите, признаваше се за победен или разгадаваше загадката, реакцията на Накор бе една и съща — постоянна незаинтересуваност.
Накор пусна двамата пищящи студенти и каза:
— Благодаря ви, че се явихте като доброволци, за да ми помогнете да докажа истинността на твърдението си.
Обърна се към студента, принадлежащ към групата, известна като Сините конници, и каза:
— Сега сигурно разбираш, че говоря сериозно и енергиите, които наричаме магически, могат да бъдат управлявани, без да се дрънка толкова, колкото мислите, че е необходимо. Не е ли така?
— Разбира се, учителю — отвърна студентът.