Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Квартира, а? — рече последният джентълмен, като проверяваше в голяма тетрадка. — Имаме ги много, мистър Пикуик. Другарският ви билет ще е в двадесет и седма на третия.
— О! — рече мистър Пикуик. — Моят какъв казахте?
— Вашият другарски билет — отвърна мистър Рокър, — разбирате ли?
— Не съвсем — отвърна мистър Пикуик с усмивка.
— Е, та това е ясно кат бял ден. Имате другарски билет за двадесет и седма на третия и тия, дет са там, са вашите другари.
— Много ли са? — запита мистър Пикуик колебливо.
— Трима — отвърна мистър Рокър.
Мистър Пикуик се покашля.
— Единият е поп — говореше мистър Рокър и едновременно попълваше някаква бележка, — другият — месар.
— Е? — възкликна мистър Пикуик.
— Месар — повтори мистър Рокър, като чукна върха на перото си о масата, за да го излекува от нежеланието да записва. — Какъв беше той едно време: кипеше от живот! Сещаш ли се за Том Мартин, Неди? — обърна се Рокър към друг присъствуващ в стаята, който стържеше калта от обувките си посредством джобно ножче с двадесет и пет остриета.
— Аз ли няма да се сетя? — отвърна оня, към когото бе отправен въпросът, наблягайки силно на личното местоимение.
— Ех, пусто-опустяло! — рече мистър Рокър, като клатеше бавно глава от една на друга страна и гледаше разсеяно навън през прозорците с решетки пред него, сякаш с удоволствие възкресяваше в ума си някоя безбурна случка от ранната си младост. — Струва ти се, че е било вчера, когато метна носача на въглища до Фокс ъндър дъ Хил, там, досам кея. Като че ми е пред очите сега как оня се връща по Странд между двама улични пазачи, малко изтрезнял от натъртването, наложил оцет с бакалска хартия отгоре върху дясното си око, а отзад по петите му — оня чудесен булдог, дето хвана малкия подир туй. К’во смешно нещо е времето, а, Неди?
Джентълменът, към когото бяха отправени тези слова, принадлежеше към разряда на мълчаливите, замислени люде и той само повтори част от въпроса; мистър Рокър, отърсвайки се от поетичния и тъжен ход на мисли, в който беше затънал, се възвърна към ежедневния делови живот и отново взе перото.
— Знаете ли кой е третият джентълмен? — запита мистър Пикуик, не особено очарован от описанието на бъдещите си съквартиранти.
— Какъв е тоз Симпсън, Неди? — рече мистър Рокър, обръщайки се към другаря си.
— Кой Симпсън? — осведоми се Неди.
— Оня, в двайсет и седма на третия, с който ще другарува тоз джентълмен.
— О, тоз ли?! — отвърна Неди. — Той в същност не е нищо. Бил е джамбазин, сега е пунгаш.
— А, и аз тъй си мислех — рече мистър Рокър, като затвори тетрадката и сложи бележката в ръцете на мистър Пикуик. — Ето билета, сър.
Извънредно много озадачен от това бързо разпореждане с неговата личност, мистър Пикуик се упъти отново към вътрешността на затвора, като не преставаше да мисли какво би трябвало да направи. Убеден все пак, че е уместно, преди да предприеме каквато и да било друга стъпка, да види и поразговаря лично с тримата господа, предложени му за съквартиранти, той се отправи веднага за третия етаж.
След като се полута из коридора известно време, опитвайки се да отгатне на мъжделивото осветление номерата на разните стаи, той се отнесе най-после до един прислужник от кафенето, зает с утринната си задача да събира калайдисана посуда.
— Къде е номер двадесет и седми, драги? — запита мистър Пикуик.
— Петата стая нататък — отвърна момчето. — На вратата е изрисуван с тебешир един обесен човек, който си пуши лулата.
Ръководейки се от това указание, мистър Пикуик продължи бавно нататък по коридора, докато срещна „портрета на джентълмена“, описан по-горе, и почука по лицето му с прегънатия си показалец: тихичко отначало, а после звучно. А когато повтори това действие няколко пъти, без някакво последствие, той се реши да отвори вратата и надзърне вътре.
Имаше само един човек в стаята: той се бе надвесил от прозореца колкото можеше повече, без да загуби равновесие, и много настойчиво се стараеше да плюне по средата на шапката на един свой приятел долу на двора. И тъй като нищо — говор, кашлица, кихане, почукване, нито пък друго някое средство да се привлече внимание — не можа да накара това лице да усети присъствието на госта, мистър Пикуик, след като почака малко, пристъпи до прозореца и леко го подръпна за полите на жакета му. Въпросният индивид прибра главата и раменете си с голяма скорост и като премери мистър Пикуик от глава до пети, го попита с враждебен тон — вмъквайки някакъв не много ласкав израз — какво иска.