Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Тихо, тихо се разтапяха едно след друго всички очертания на голямата въздушна кула. Тихо, тихо лицето, по което линиите й се пресичаха надлъж и шир, се очисти от тях и просия… Тихо, тихо изчезнаха следите от затворническите решетки и зъбците на оградната стена. Тихо, тихо лицето се успокояваше и подмладяваше и заприличваше все повече на нейното, докато най-после потъна във вечен покой.
Отначало чичо й просто обезумя от скръб.
— О, братко! О, Уилям! Уилям! Ти да си отидеш преди мене; и да си отидеш сам; ти да си отидеш, а аз да остана! Ти, който така ме превъзхождаше! Така изискан! Така благороден! А аз да остана, бедното, безполезно същество, негоден за нищо, чиято липса никой нямаше да почувствува!
В този момент за нея беше добре, че трябва да мисли и да се грижи за него.
— Чичо, мили чичо, щади себе си, пощади и мене!
Старецът не остана глух към последните думи. Той се мъчеше да се владее, за да щади нея. За себе си не го беше грижа, но с последните сили на честното си сърце, дремало така дълго и най-после пробудено, за да бъде разбито, той я уважаваше и благославяше.
— О, боже! — извика той, преди да излезе от стаята, като я прегърна с набръчканите си ръце. — Ти виждаш тази дъщеря на милия ми покоен брат! Всичко, което аз гледах с полуслепите си грешни очи, за тебе е ясно и светло. Нито косъм от главата й не бива да падне без волята ти. Ти ще я пазиш тук на земята до последния й час. И зная, че ще я възнаградиш на небето!
Те седяха заедно до полунощ, мълчаливи и тъжни, в една от близките полуосветени стаи. От време на време скръбта му се изливаше в бурни ридания, както в първия момент; но не само че слабите му сили не издържаха на това напрежение, но и защото веднага си спомняше думите й и се успокояваше с упрек към себе си. Единствените думи, които повтаряше в скръбта си, бяха, че брат му си е отишъл сам; че са започвали живота си заедно, заедно претърпели злополука, заедно търпели дългогодишна беднотия и заедно останали до този ден; а сега брат му си отишъл самичък, самичък!
Те се разделиха с натежали от скръб сърца. Малката Дорит не се съгласи да го остави, докато не го заведе в стаята му, където той се просна на леглото с дрехите си и тя го покри. Тогава тя си отиде в стаята, отпусна се на леглото си и потъна в дълбок сън: сън на умора и на отмора, но все пак неспособен да освободи съзнанието й от дълбоката горест. Спи, добра, малка Дорит. Спи тази нощ!
Нощта беше лунна; но луната изгря късно, защото отдавна бе минало пълнолуние. Когато се издигна високо на спокойния небосклон, тя се промъкна през полузатворените капаци в тържествената стая, където лутанията и скитанията на един живот бяха току-що стигнали до своя край. Две неподвижни фигури бяха в стаята; две фигури, еднакво безмълвни и безстрастни, еднакво отдалечени на непреодолимо разстояние от гъмжащата от живи същества земя и всичко земно, макар че и те скоро щяха да легнат в нея.
Едната фигура почиваше на леглото. Другата коленичеше на пода, клюмнала върху леглото; ръцете й бяха отпуснати на покривката; лицето беше приведено, така че устните допираха ръката, над която то се бе склонило при последния си дъх. Двамата братя бяха пред своя отец; далече от смътните присъди на този свят, високо над неговите мъгли и мрачини.
Глава XX
Служи като увод към следната
Пътниците слизаха от парахода на пристанището в Кале. Беше отлив и при спадналата вода Кале изглеждаше плосък и унил. При крайбрежието водата едва достигаше, за да влезе параходът в пристанището, а сега самото крайбрежие, с плитките пробиви на морето по него, изглеждаше като някое изплувало на повърхността лениво морско чудовище, чиято форма се прозираше смътно, докато то спеше. Хилавият фар, цял в бяло, се мяркаше по морския бряг като призрака на някоя сграда, която някога е била и оцветена, и закръглена, и ронеше тъжни сълзи след побоя, който току-що му бяха нанесли вълните. Дългите редици от мрачни, черни стълбове, тинести и мокри, наядени от времето, с погребални гирлянди от водорасли, увити по тях от последния прилив, приличаха на противни морски гробища. Всеки подмятан от вълните, бит от бурята предмет изглеждаше така прост и дребен под широкото сиво небе, шума на вятъра и морето, и накъдрената линия на прибоя, който го биеше жестоко, че цяло чудо бе наистина, как Кале още съществуваше и ниските му порти и ниската стена, и ниските покриви, и ниските канали, и ниските пясъчни хълмове, и ниските насипи, и плоските улици не бяха се поддали отдавна на подривното и обсаждащо море като укрепленията, които децата си правят по морския бряг.