Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
По това време по-голямата част от гостите се бяха оттеглили из другите стаи от деликатност към бюста, който беше страшно скандализиран. Малцината, които още се въртяха наоколо, последваха другите, така че малката Дорит и баща й останаха сами с прислугата. Нейният мил и скъп татко ще си отиде с нея, нали? На всичките й горещи молби обаче той само отговаряше, че никога не би могъл да се изкачи по тясната стълба без помощта на Боб. Къде беше Боб? Няма ли кой да доведе Боб? Под претекст, че търси Боб, тя го извлече навън срещу потока от весело общество, което сега се стичаше за приема, качи го в една карета, която току-що бе стоварила пътниците си, и го откара у дома.
Широкото стълбище на римския му дворец се стесни в помътения му поглед до тесните размери на стълбите в Лондонския му затвор; и той не допускаше никой да се докосне до него освен нея и брат му. Те го заведоха до стаята му без чужда помощ и го сложиха да си легне. И от този час отслабналото му и болно съзнание си спомняше само мястото, където бяха пречупили крилата му, забрави времето оттогава насам, когато си опипваше пътя като насън, и не признаваше нищо освен Маршалси. Чуеше ли стъпки по улицата, вземаше ги за морните крачки по дворовете на затвора. Дойдеше ли часът за заключване на портите, той искаше всички външни лица да напуснат за през нощта. И когато пак дойдеше време за отключване на портите, той проявяваше такова нетърпение да види Боб, че те трябваше да съчинят някаква история как Боб — благородният тъмничар, който беше вече мъртъв от години — се е простудил, но се надява да излезе на другия ден или по-другия, или в най-скоро време.
Силите му отпаднаха дотам, че не можеше да си вдигне ръката. Но все пак продължаваше да покровителствува брат си по стар навик; и щом го зърнеше до леглото си, повтаряше с известно самодоволство по петдесет пъти на ден:
— Бедни мой Фредрик, поседни малко. Много си отпаднал наистина.
Опитаха да му доведат мисис Дженеръл, но той никак не си спомни за нея. Някакво обидно подозрение се беше загнездило в ума му, че тя иска да измести мисис Бенгъм и че е пияница. Той я обвини в това направо, без да си мери думите; и така настоятелно молеше дъщеря си да отиде при маршала на затвора и да го помоли да я изгони, че не му я доведоха повече след първия неуспех.
С изключение на един път, когато запита „дали Тип не се е прибрал още?“, споменът за двете му отсъствуващи деца като че ли бе изчезнал от паметта му. Но детето, което бе направило толкоз много за него и на което се бе така слабо отплатил, никога не излизаше от ума му. Той не я щадеше и не се боеше, че тя ще се изтощи от бдение и умора; това го безпокоеше така малко, както и преди. Не, той я обичаше по стария си начин. Те бяха отново в затвора и тя се грижеше за него, и той постоянно се нуждаеше от нея и не можеше да се обърне без нея; дори й изказваше задоволството си понякога, че е понесъл толкова нещо заради нея. А тя само се накланяше над леглото, допираше лицето си до неговото и би отдала собствения си живот, за да му възвърне здравето.
След като продължи да отпада така безболезнено в продължение на два-три дни, тя забеляза, че тиктакането на часовника му го безпокои — претенциозен златен часовник, който така шумно парадираше, че върви, като че ли нищо друго не вървеше освен него и времето. Тя не го курдиса нарочно, за да спре, но баща й пак не се успокои и даде да се разбере, че не това е, което иска. Най-после с голямо усилие можа да каже, че иска да заложат часовника му за малко нари. Той остана много доволен, когато тя се престори, че отнася часовника за целта, и след това пиеше виното и хапваше от желето си с наслада, каквато не бе проявявал преди. Скоро стана ясно, че наистина е така; защото след няколко дни изпрати да заложат копчетата на ръкавелите и пръстените му. Удоволствието му, когато й възлагаше тези задачи, беше удивително, очевидно си мислеше, че постъпва крайно благоразумно и предвидливо. След като изчерпа всичките си дреболии или поне онези, които виждаше около себе си, вниманието му се спря на дрехите му; и много вероятно е животът му да се продължи с няколко дни от удоволствието да ги изпраща парче по парче във въображаемата заложна къща.
Така малката Дорит прекара десет дни, приведена над възглавницата му, опряла бузата си до неговата. Понякога беше така уморена, че за няколко минути задрямваше с него. Когато се пробуждаше, тя си спомняше, обляна в мълчаливи сълзи, какво докосва лицето й, и виждаше как върху любимото лице на възглавницата се промъква по-дълбока сянка от сянката на стените на Маршалси.