Зовът на барабана [bg]

— Дънкан Инес дойде да го вземе преди час — каза госпожа Линдзи, като заслоняваше очите си срещу късното слънце, докато стоеше на прага на къщата си. — Сигурно вече са до твоята къща. Няма ли да влезете с момичето, Мак Дуб, да ви нагостя?

— О, не, благодаря ти. Жена ми ни е приготвила вечеря. Но сигурно можеш да ми кажеш дали това копче е от палтото на Кени?

Госпожа Линдзи се вгледа в копчето на ръката му и поклати глава.

— А, не. Ами че нали таман му заших новите копчета, дето си ги издяла от еленска кост. По-хубави не съм виждала — обяви тя, горда от уменията на съпруга си. — На всяко има усмихнато личице, и то все различни!

Тя огледа замислено Бриана.

— Кени има брат — рече тя. — С хубаво място близо до Крос Крийк — двайсет акра тютюн, има и поточе. Ще дойде на събора на Хеликон; ти ще дойдеш ли, Мак Дуб?

Джейми поклати глава, усмихнат при този дързък намек. В колонията нямаше много свободни жени и макар че Джейми вече бе обявил, че Бриана е обещана другаде, това не пречеше на хората да опитват.

— Няма да е тази година, госпожо Кени. Сигурно следващата, но сега нямам време.

Сбогуваха се любезно и тръгнаха към дома. Залязващото слънце зад гърбовете им хвърляше дълги сенки на пътеката пред тях.

— Мислиш ли, че копчето е важно? — попита любопитно Бриана.

Джейми сви леко рамене. Ветрецът бе вдигнал косата му в корона около главата и дърпаше кожената връв, с която я бе прихванал.

— Не знам. Може да е нищо — може и да е важно. Майка ти ми каза, че Рони Синклер рекъл, че някакъв мъж в Крос Крийк разпитва за уискито.

— Ходжпайл? — Бриана не можа да не се усмихне при името. Джейми също се усмихна за миг, после пак стана сериозен.

— Да. Ако копчето е на някой тукашен — всички знаят къде е дестилерията и може да са се отбили да погледнат. Но ако е на външен човек… — Погледна я и сви пак рамене. — Не е толкова лесно да останеш незабелязан тук — освен ако не се криеш нарочно. А човек, дето идва по друга работа, ще спре в някоя къща за храна и вода и аз ще науча още същия ден. Но не е ставало нищо такова. Нито пък е на индианец; те не слагат копчета на дрехите си.

Вятър помете пътеката, вдигна вихър от кафяво-жълти листа и те свиха нагоре към хижата. Вървяха в мълчание, завладени от притихването на гората; птиците още пееха залезните си песни, но сенките на дърветата се издължаваха. Северният склон от другата страна на долината вече бе тъмен и тих, защото слънцето се скриваше зад него.

На поляната на хижата обаче още имаше слънчева светлина, която се процеждаше през жълтото сияние на кестените. Клеър беше в градината, държеше леген до хълбока си и береше фасул. Слабата ѝ фигура се очертаваше тъмна на фона на залязващото слънце, а косата ѝ беше ореол от златни къдрици.

— Инисфри — каза неволно Бриана, която спря рязко при тази гледка.

— Инисфри? — Джейми я погледна объркан.

Тя се поколеба, но нямаше как да не обясни.

— Това е поема или част от поема. Татко все го казваше, когато се прибереше у дома и видеше, че мама е в градината си — казваше, че тя би живяла там, ако можеше. Все се шегуваше, че тя… някой ден ще ни напусне и ще си намери място, където да живее сама с растенията си.