Разправят, царю честити, че Мариам плакала, ридала и редяла следните стихове:
Забързан корабът лети по пътя труден,
душа ранена пък умира в нежна пазва!
Дали ще дойде ден, о, дом възлюблен?
Не знаех, че Аллах така наказва!
Къде е той — да излекува тежка болка?
Къде е той, жадуваният жаден?
О, боже, дай му вяра ти за подвиг,
да ме желае, да не ме забравя!
Около нея монаси я успокоявали, но тя не чувала думите им, призовавала любовта и страстта си, плачела и ридаела, после заредила следните стихове:
На любовта езикът в мен говори
с любов към тебе, чиста и безспорна!
Душата ми от страст изгаря цяла,
сърцето задушава се в раздяла!
О, тази страст ме сякаш разтопява
и няма цяр, а няма и забрава!…
Нур ад-Дин Али гледал как Мариам се качила на кораба и отпътувала. Светът му се сторил тесен, той се затичал в стаята, където били живели с Мариам, и тя му се сторила тъмна и мрачна. Видял стана, на който тя тъчела коланите, дрехите, с които се обличала, притиснал ги към гърдите си, заплакал, заридал и заредил следните стихове:
Дали ще има среща след раздяла,
или ще се усилват страшни болки?
Не може да се върне щастие изтляло,
да се роди насладата отново!
Дали Аллах отново в цяло ще ни слее,
тъй както двамата си давахме обети!
О, толкоз трудно мое съжаление!
Топя се в страст и чувам твойте клетви!
Нима на страсти времето отмина?
Безбожникът ми болката усили!
Сърце, умри от страст! Сълзица свидна,
око, не пущай! Нямам вече сили!
Любима, вярвай, губя аз търпение!
Загубвам те — и трупат се бедите!
Аллаха моля кротко и смирено
да се завърнеш — пак да сме честити!
Огледал ъглите на стаята и заредил следния куплет:
Следите виждам — в мъка се топя,
сълзи секат пътеките си нови!
Кой ми домъкна толкова тъга
и окова надеждата в окови?
После бързо затворил вратата и тръгнал към морето…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Нур ад-Дин дълго гледал, накъдето бил отплавал корабът с Мариам, заплакал и заредил следните стихове:
Привет на теб! Без тебе нямам нищо!
До теб съм, а съм толкова далеч!
И всеки миг се споменът разнищва,
тъй както извор жадния влече!
Във разум, в поглед, в слух ти пак си с мене,
по-сладък споменът ти е от мед!
А корабът лети, платна разперил,
и носи те, и не оставя вест…
Дали след таз раздяла очите ти ще зърна,
дали ще викнеш към теб да се обърна,
дали в дома щастливи ще съберем сърцата,
дали към нас ще има милост пак съдбата!
Вземи от грешно тяло изгнилите ми кости —
бих искал винаги до тебе да ги носиш,
и нека ги заровят до нежното ти тяло
когато си отидеш от този свят окаян!
И докато така плачел и зовял „Мариам, Мариам!“, от един кораб слязъл някакъв шейх, който го чул да повтаря:
Върни се, Мариам! Угаснал взор се дави
във дъждове обилни, които сам излива!
Не ми отправяй тъжна ти упреци корави,
когато заслепен е и в орбити се скрива…
— Синко! — рекъл шейхът. — Ти май плачеш за онази неволница, която вчера отпътува с чуждоземеца!
Нур ад-Дин заридал още по-силно и заредил следните стихове:
Ще се слеем ли пак след раздялата?
Ще усетя ли тялото, бялото?
Мъжки страсти бушуват в сърцето,
а и ревност раздира го, клетото!
Пак денят ще премине в умора,
пак нощта ще е тъжна и морна!
Няма дума добра — утешение,
има тежка тъга — нетърпение!
Благодатна за дух и за тяло
стрела — взорът ми — точно и право
в страна с жезъл царски се мери —
и звездите от ревност треперят!
Ако в бога не вярвах, бих викнал,
че от него е тя по-велика!
