Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Е, ще ме познаете ли, когато пак ме видите? — рече смръщено мистър Смангл.
— Дето и да е, честна дума, сър — весело отвърна Сам.
— Не бъдете нахален с един джентълмен, сър — рече мистър Смангл.
— Ами, как може — отвърна Сам. — Ако ми кажете кога ще се събуди той, аз ще се държа най-екстра, кат на прием.
Тази забележка, целяща да намекне отдалече, че мистър Смангл не беше никакъв джентълмен, страшно го разядоса.
— Майвинс! — каза мистър Смангл с гневно изражение.
— К’во има! — отвърна този джентълмен от своята постеля.
— Кой, по дяволите, е този човек?
— Бога ми — рече мистър Майвинс, надзъртайки изпод завивките, — за туй трябва тебе да питам. Не е ли дошъл тука по работа?
— Не — отвърна мистър Смангл.
— Търкулни го тогаз надолу по стълбището и му кажи да не е посмял да се надигне, докат’ не дойда аз да го ритна — отговори мистър Майвинс; давайки набързо този съвет, превъзходният джентълмен отново си задряма.
Тъй като в разговора се появиха недвусмислени признаци, че той взема неприятна насока, мистър Пикуик счете, че моментът е подходящ да се намеси и той.
— Сам — рече мистър Пикуик.
— Да, сър — отзова се въпросният джентълмен.
— Има ли нещо ново от снощи?
— Нищо особено, сър — отвърна Сам, поглеждайки мистър Смангловите бакенбарди. — Повечкото задушен въздух в затвора доста помага да избуи най-лошият и див буренак; като изключим туй, работите вървят съвсем спокойно, сър.
— Аз ще стана — рече мистър Пикуик, — дайте ми чисти дрехи.
Каквито и вражески намерения да бе лелеял мистър Смангл, те бързо се промениха при разопаковането на куфарчето, чието съдържание, изглежда, го накара да си състави отведнъж най-добро мнение не само за мистър Пикуик, но също и за Сам; още при първата възможност той заяви на достатъчно висок глас, за да го чуе тази ексцентрична личност, че той бил истински стопроцентов оригинал и следователно тъкмо човекът, който най-много му допадал; а що се отнася до мистър Пикуик, внезапната му привързаност към него нямаше граници.
— Не бих ли могъл да ви помогна с нещо, драги мой сър? — рече Смангл.
— Не се сещам с какво, но много ви благодаря — отвърна мистър Пикуик.
— Нямате ли долни дрехи за пране? Знам една прекрасна перачка навън, тя идва за моите неща два пъти на седмица; и ей богу!… Какъв дяволски късмет!… Тя идва точно днес. Да й дам ли тези дреболии заедно с моите? Не споменавайте нищо за безпокойство. Мътните да го вземат! Ако един джентълмен в беда не се обезпокои поне мъничко, за да помогне на друг джентълмен в същото положение, колко би струвала тогава човешката природа?
Така говореше мистър Смангл, промъквайки се междувременно колкото може по-близо до куфарчето, цял сияещ от най-ревностно и безкористно приятелство.
— Не желаете ли момчето да ви изчетка нещо, драги мой приятелю? — продължаваше Смангл.
— Съвсем нищичко, прекрасни мой друже — отвърна Сам, нагърбвайки се с отговора. — Ако някой от нас можеше да свърши таз работа, без да безпокои момчето, щеше да е по-приятно за всички, както казал учителят, когато младият джентълмен отказал да се остави на разсилния да го нашиба.
— А нищо ли няма, което да изпратите в моето куфарче на перачката? — обърна се Смангл от Сам към мистър Пикуик с леко разочарован вид.
— Съвсем нищичко, сър — възрази Сам. — Куфарчето май е вече пълно с вашите собствени неща.
Този отговор биде придружен от толкова изразителен поглед към тази част от облеклото на мистър Смангл, по вида на която обикновено се съди за умението на перачките да се справят с джентълменското бельо, че той бе принуден да се отдалечи и поне временно да се откаже от всякакви въжделения към мистър Пикуиковите кесия и гардероб. И тъй, той се оттегли ядосан в двора за игра на топка, където закуси леко и здравословно с две от пурите, купени предишната вечер.
Мистър Майвинс, който не беше пушач и чиято сметка за бакалски стоки бе стигнала до долу на тефтера и бе прехвърлена „на другата страна“, остана в леглото и според собствените му думи „си го наваксваше със спане“.
След като закуси в мъничката стаичка, свързана с кафенето, наименувана звучно „удобното кътче“, от което временно пребиваващият там, срещу малко допълнително заплащане, имаше неоценимото преимущество да дочува всички разговори в гореспоменатото кафене; и след като изпрати мистър Уелър по някои необходими поръчки, мистър Пикуик се отправи към портиерската стая, за да се споразумее с мистър Рокър относно своята бъдеща квартира.