Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Не казвай, че това е всичко, защото… хм… това не е всичкото. Ти… хм… ти си мислиш — каза мистър Дорит с изобличителен тон, — че не изглеждам добре.
— Помислих си, че изглеждаш малко уморен, мили.
— Тогава ти се лъжеш — каза мистър Дорит. — Ха, аз не съм уморен. Ха, хм. Чувствувам се много по-бодър, отколкото бях, когато заминах.
Той беше така готов да се разгневи, че тя не каза повече нищо за свое оправдание, но остана да седи кротко до него и да притиска ръката му. Както седеше така, с брат си от другата страна, той задряма, но след няколко минути се стресна и се събуди.
— Фредрик — каза той, като се обърна към брат си, — препоръчвам ти да си легнеш веднага.
— Не, Уилям. Ще почакам да се навечеряш.
— Фредрик — възрази той, — моля ти се да си легнеш. Аз… хм… изрично ти се моля да си легнеш. Ти трябваше отдавна да си в леглото. Ти си много немощен.
— Ха — каза старецът, чисто единствено желание беше да му угоди. — Е, да, да! Наистина съм.
— Мили Фредрик — отвърна мистър Дорит с удивително чувство на превъзходство пред отпадащите сили на брат си, — няма никакво съмнение в това. Просто ми е мъка да те гледам така слаб. Ха, тъжно ми става, хм. Намирам, че никак не изглеждаш добре. Не си вече за такива работи. Трябва да си по-внимателен, много внимателен.
— Да си легна ли? — запита Фредрик.
— Мили Фредрик — каза мистър Дорит, — умолявам те, легни си! Лека нощ, братко. Дано си по-бодър утре. Никак не ми харесваш! Лека нощ, мили човече!
Като отпрати брат си така мило, той пак задряма още преди старецът да беше излязъл от стаята, и щеше да се преметне връз огъня, ако дъщеря му не го държеше здраво.
— Чичо ти много губи мисълта си, Еми — каза той, като се събуди. — Той никога не е говорил така… хм… несвързано и… хм… заплетено. Да не би да е бил болен в моето отсъствие?
— Не е, татко.
— Ти… ха… не виждаш ли промяна в него, Еми?
— Не съм забелязала, мили.
— Много е отпаднал — каза мистър Дорит. — Много е отпаднал. Моят беден, мил, отпадащ Фредрик! Ха… Дори в сравнение с това, което беше преди, той е… хм… страшно отпаднал!
Вечерята, която му донесоха горе и сложиха на масичката, където я бе видял да шие, отвлече вниманието му. Тя остана да седи край него, както в миналото, за пръв път оттогава насам. Бяха сами и тя му сервираше от месото и наливаше вино, както някога в затвора. Това се случваше за пръв път, откато бяха забогатели. Тя се боеше да го погледне, да не го разгневи пак; забеляза обаче два пъти през време на вечерята как той внезапно я поглеждаше и после оглеждаше стаята, като че ли споменът беше така силен и трябваше да се увери с очите си, че не се намира в старата стая, в затвора. И двата пъти попипваше главата си, като че ли търсеше старото черно кепе — макар че то беше презрително предадено на друг в Маршалси и до този час не се беше освободило, а все още се мяркаше по дворовете, на главата на неговия приемник.
Той яде малко, но протака дълго вечерята и често се връщаше към отпадналото състояние на брат си. При все че проявяваше голямо съжаление към него, в думите му се чувствуваше почти озлобление. Каза, че бедният Фредрик… ха, хм… бърбори глупости. Да, това било най-подходящият израз: бърборел глупости. Бедният човечец! Тъжно му ставало, като си помислел, че Еми е трябвало да понася скучната му компания — да слуша несвързаните му дрънканици на бедния мил старик и как само се рее мисълта му!… Добре, че е можела да си отдъхне при мисис Дженеръл. Крайно съжалявал, пак повтори с предишното задоволство, че тази… хм… превъзходна дама не се чувствувала добре.
Със зорката си любов малката Дорит би запомнила всяка негова дума, всеки негов жест тази вечер, дори впоследствие да не бе възникнало основание за това.
Тя винаги си спомняше, че когато оглеждаше стаята под силното въздействие на стария спомен, той се стараеше да го пропъди от ума й, а може би и от своя собствен, като заговаряше веднага за голямото богатство и висшето общество, в което бе се движил през време на отсъствието си, и за високото положение, което той и семейството му трябвало да поддържат. Тя си припомняше също, че два потока на мисълта се преплитаха в целия му разговор и държане: единият искаше да покаже колко добре е минал без нея и колко е независим от нея; другият, някак несвързано и непонятно, почти се оплакваше, че го е занемарила, докато го нямало, като че ли това бе възможно.
Разказът му за блестящия разкош, който мистър Мърдл поддържаше, обкръжен от цял двор поклонници, естествено го доведе и до мисис Мърдл. Това стана така естествено, че макар в приказките му тази вечер да се чувствуваше голяма липса на последователност, той премина към нея веднага и запита за здравето й: