Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тя за миг погледна към проблясващите му зъби. А той погледна към нея, застанала отпред във великолепната си рокля, и отново си помисли, че е много красива.
— Къде е мис Домби? — високо попита тя слугата.
— В дневната стая, ма’ам.
— Водете натам! — Тя погледна отново към учтивия джентълмен на най-долното стъпало, като с леко движение на главата му даде да разбере, че може да я последва, и продължи напред.
— Моля за извинение! Мадам! Мисис Домби! — възкликна Каркър, за миг пъргаво и безшумно озовал се до нея. — Мога ли да ви помоля мис Домби да не присъствува?
Тя му хвърли бърз поглед, но запази своето самообладание и спокойствие.
— Искам да пощадя мис Домби — тихо рече Каркър — и тя да не научи това, което имам да кажа. Във всеки случай, мадам, ще оставя на вас да прецените дали трябва да го научи, или не. Дължа ви това. Имам такъв морален дълг към вас. След предишния ни разговор би било чудовищно, ако постъпя другояче.
Тя бавно откъсна очи от лицето му и като се обърна към слугата, нареди:
— Заведете ни в друга стая!
Той ги заведе в една гостна и като я освети бързо, излезе. В негово присъствие не бе проронена ни дума. Едит величествено се настани на канапето до камината. А мистър Каркър, стиснал шапката си в ръка и забил поглед в килима, застана пред нея на известно разстояние
— Преди да ви изслушам, сър — рече Едит, когато вратата се затвори, — бих искала вие да ме изслушате.
— Да се обърне към мен мисис Домби — рече той, — макар и с тон на незаслужен укор, е такава голяма чест, че аз съм напълно готов да се подчиня на желанието й, дори и да не съм неин слуга в друго отношение.
— Ако човекът, при когото току-що сте били, сър, ви е възложил — мистър Каркър повдигна очи, сякаш се канеше да изрази изненадата си, но тя срещна погледа му и го застави да замлъкне — да ми предадете нещо, не правете подобен опит, тъй като няма да приема нищо. Едва ли е необходимо да ви питам дали сте дошли с такова поръчение. От известно време ви очаквам да дойдете.
— За мое съжаление — отвърна той — аз съм тук, напълно против волята си, именно по тази причина. Разрешете ми обаче да ви съобщя, че аз съм тук по две причини. Това е първата.
— С първия разговор, сър, приключихме. Ако се върнете към него…
— Нима мисис Домби може да смята — заговори Каркър, като се приближи, — че аз ще се върна към него след нейната забрана? Нима е възможно мисис Домби, без да взема предвид мъчителното ми положение, твърдо да ме счита за неделима част от моя господар, като по този начин съзнателно проявява към мен голяма несправедливост?
— Сър — рече Едит, като устреми право в него черните си очи и заговори с нарастващо вълнение, от което надменните й ноздри се издуха, гръдта й се развълнува, а белият нежен пух върху наметката й затрептя — наметката бе небрежно хвърлена върху раменете й, които ни най-малко не губеха при съпоставката с белоснежния пух, — защо заставате пред мен и ми говорите за любов и преданост към моя съпруг и се преструвате, че ме смятате за щастливо омъжена жена, почитаща мъжа си? Как се осмелявате така да ме оскърбявате, когато вие много добре знаете — дори по-добре и от мен, сър, доловила съм това във всеки ваш поглед и всяка ваша дума, — че вместо обич помежду ни има отвращение и презрение и че аз го презирам почти толкова, колкото презирам и себе си, че му принадлежа? Несправедливост? Ако аз бях проявила справедливост за терзанията, на които ме подложихте, и за оскърбленията, които ми нанесохте, би трябвало да ви убия.
Тя го попита защо постъпва така. Ако не беше заслепена от своята гордост, гняв и съзнание за унизителното си положение — а тя имаше това съзнание, колкото и свирепо да го гледаше, — би прочела отговора върху лицето му. За да я принуди да направи това изявление.
Тя обаче не прочете този отговор, нито пък я бе грижа дали е изписан на лицето му, или не. Тя виждаше само униженията и мъките, които бе преживяла и тепърва й предстояха да преживее, и се гърчеше под тяхното бреме. Докато бе вторачила погледа си в тях, а не в него, тя скубеше перата от крилото на някаква рядка и красива птица, закачено на китката й със златна верижка, за да й служи за ветрило, а после поръси перата на пода.
Той не отклони погледа си от нейния и стоеше с вид на човек, който разполага с удовлетворителен отговор, но не бърза да го каже и чака тя да овладее външните си признаци на гняв. А след това заговори, като гледаше право в святкащите й очи.
— Мадам — каза той, — знам добре, и то не от вчера, че аз не се ползувам с вашата благосклонност. Аз знам причината. Да, знам причината. Вие така откровено говорихте с мен сега. Изпитвам голямо облекчение, че ме удостоихте с вашето доверие…