Зовът на барабана [bg]

— Да. Само една торба се е развалила, чичо Джейми. — Иън стана с кошницата ечемик и ритна нехайно една разцепена торба, в която се виждаше зелена плесен и черното на гниенето, заради вредните ефекти на влагата. Още две отворени торби с отстранен развален горен слой стояха в края на сушилнята за малц.

— Да приключваме тогава — каза Джейми. — Умирам от глад. — Двамата с Иън хванаха един голям чувал и пръснаха ечемика на дебел пласт на чистата платформа, а после го разстлаха с плоска дървена лопата и го обърнаха.

— Колко време продължава? — Бриана надникна в казана, в който Марсали разбъркваше ферментиращото зърно за последното опушване. Ферментацията едва бе започнала, във въздуха се усещаше съвсем слаб дъх на алкохол.

— Ами зависи от времето. — Марсали хвърли поглед към небето. Беше късен следобед и небето бе започнало да притъмнява, само няколко бели облачета плаваха по хоризонта. — Ще е ясно май… Джърмейн! — Виждаше се само дупето на Джърмейн, горната му част бе изчезнала под един дънер.

— Аз ще го извадя. — Бриана прекоси полянката на три бързи крачки и се наведе към него. Детето изръмжа в протест заради тази намеса и започна да я рита със здравите си крачета.

— Ох! — Бриана го пусна и потърка бедрото си.

Марсали изсумтя от гняв и пусна лопатата.

— Ей сега ще си получиш заслуженото, проклето създание! — Джърмейн, който имаше опит в тези неща, хвърли последната си придобивка в устата си и я преглътна конвулсивно. Веднага стана лилав и започна да се дави.

Марсали извика от ужас, падна на колене пред него и започна да рови в устата му. Джърмейн се давеше, свистеше и залиташе назад, като клатеше глава. Сините му очи се ококориха и по брадичката му се стече тънка лига.

— Дай! — Бриана дръпна малкото момченце за ръката, притисна гърба му към себе си, хвана го с две ръце през стомаха и натисна рязко.

Джърмейн издаде силно свистене и нещо малко и кръгло се изстреля от устата му. Той изгъргори, поемайки въздух, вдиша дълбоко и започна да реве. Лицето му от тъмнолилаво стана червено за секунди.

— Добре ли е? — Джейми надникна тревожно към момченцето, което плачеше в ръцете на майка си, после се обърна доволен към Бриана. — Много си бърза. Браво на теб.

— Благодаря. Аз… радвам се, че се получи.

Беше леко разтреперана. Секунди. Бяха само няколко секунди. Разстоянието между живота и смъртта. Джейми я докосна по ръката, стисна я бързо и тя се почувства по-добре.

— Най-добре заведи детето в къщата — каза той на Марсали. — Дай му да вечеря и го сложи да спи. Ние ще довършим тук.

Тя кимна, изглеждаше разтърсена. Отметна рус кичур от очите си и опита да се усмихне на Бриана.