Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Ти си невероятен, Брюно, любов моя.
Произнесе галено „любов моя“, отърквайки по-силно бедро в неговото, и той се изчерви до корена на косите си.
— … много е рисковано. Ще те пипнат! И ще ми бъде много мъчно.
— Няма такава опасност! — нервно се тросна Шавал. — Всичко съм уредил, изпипал, не поемам никакъв риск, Анриет е на топа на устата! Анриет прехвърля пари и ми пуска половината. Аз не се появявам никъде.
— Тя ти е издала кодовете по сметките! — извика Ортанс, преструвайки се, че не вярва нито думичка.
— Не, това за кодовете е друга една… Една нещастница, която е лудо влюбена в мен. Тя ми каза кодовете. Без да се усети впрочем. Работи в „Казамиа“. Дьониз Тромпет. Между нас я наричаме Тромпетистката…
Започвам да разбирам!, каза си Ортанс. Младши наистина е страхотен. Оставаше само да разбули загадката с джелабата.
— Спа ли с нея? — попита Ортанс с натъжена физиономия на измамена жена.
Сведе глава, за да прикрие мъката.
— Не, не, любов моя, не съм спал с нея, съблазних я с поглед, само с очи, казвам ти… после я зарязах.
— Няма какво да кажа — заключи с въздишка Ортанс. — Много добре знам, че няма жена, способна да ти устои… Като се започне от мен.
— Онова с Тромпетистката си беше фасулска работа!
Той й разказа всичко от игла до конец, като си приписа главната роля. Подигра се на Тромпетистката за роклите й, ушити от пердета, с презрение описа бледата й, омекнала плът, омаловажи ролята на Анриет, въодушеви се, добави няколко нули към своята част от плячката.
— Аз съм богат, Ортанс, богат съм. Вече няма нужда да търсиш помощ, твоят финансист е до теб.
— Прекалено е хубаво — поклати глава Ортанс. — Прекалено е хубаво… ами ако Марсел надуши, че е изигран…
— Той има пълно доверие на Тромпетистката, а пък бедната стара мома е луда по мен. Всичко е под контрол.
Той заприказва за някакъв проект, за моделите, които тя щеше да създаде, предложи за начало да ги пуснат по интернет, това е бъдещето, красавице, бъдещето. Така ще тръгнем с висока скорост, впоследствие ще отворим магазини, но само след интернет…
— Ще видиш, двамата с теб ще спечелим купища пари.
Ортанс продължаваше да се муси. Важното беше да не показва прекален ентусиазъм. Най-добре да го преслуша още малко, да се увери дали не е замислил някой друг гаден номер. Да разбули загадката с джелабата.
— Наистина ли искаш да го направим?
— Слушай, нали каза, че си много сърдита на Марсел…
— Мразя го.
— Тогава помисли по въпроса. Няма закъде да бързаме… и докато ти обмисляш, аз източвам. Действие, противодействие, действие, противодействие! — заключи Шавал, почиствайки зъбите си с нокътя на палеца.
Много елегантно, отбеляза Ортанс, много елегантно! Този тип се отпусна, ето го пак предишния Шавал.
— Прав си, ще си помисля… но няма да казваш на никого нищо, нали? — настоя тя. — Сега е нужно да бъдем предпазливи, много предпазливи.
— Много ясно. Да не мислиш, че съм тъпак! На кого да разкажа?
— На Анриет например. Най-важното е да не й кажеш, че си ме виждал.
— Обещавам, няма!
Той се облакъти на масата, погледна я, поклати глава.
— Ако някой ми беше казал преди три месеца, че ще стана богат и ще си върна любимата жена!
— Късметът винаги спохожда смелите.
— Какво ще правиш довечера? Бихме могли…
— Съжалявам, обещах на майка ми и на сестра ми да вечеряме трите, почти не съм ги видяла, откакто се върнах от Лондон. Някой друг ден, нали нямаш нищо против?
Тя го хвана за ръка с жест на нежност, на благодарна жена, готова да плати дълга си. Той отговори великодушно:
— Добре, но искам да ми запазиш всичките останали вечери, докато си тук! Пък и… бих могъл да ти дойда на гости в Ню Йорк? Ще бъде чудесно, как ти се струва? Ще се изкачим на върха на Рокфелер Сентър, ще се разходим по Пето Авеню, ще отседнем в някой многозвезден хотел…
— Вече ни виждам двамата там, Брюно! — отговори Ортанс, галейки го замечтано по ръката.
Дано си съдереш задника, нещастник жалък, пожела му тя наум.
Същия ден Ортанс вечеряше у Жозиан и Марсел.
Той се беше прибрал по-рано от работа. Изкъпа се в съпровод на песните на Луис Мариано, изпя първите ноти на „Мексико, Мексииикоо“, облече си халата с виолетови кадифени ревери, обилно поля косматите си рижави гърди с тоалетна вода и седна на масата, щастлив. Надяваше се да се наслади на спокойна семейна вечеря, на задушените телешки бъбреци в конячен сос, приготвени от Жозиан, след което щеше да изпуши една пура, галейки с поглед жена си и сина си… Това беше най-любимият му момент от деня, но за съжаление, се случваше все по-рядко.