Съдбовният кораб [bg]

— Пак ли ще я наречеш Парагон? — злостно прошепна откъм китката му талисманът и нададе тих смях. — Съдбата вече не витае наоколо. Част от нея отлетя с дракона. Тя постановява, че Господарите на Трите царства ще летят отново. Остатъкът от деня на съдбата се стовари върху твоята глава. Тежи малко повече от корона, нали?

— Остави ме на мира — прошепна Кенит. Говореше не на талисмана, а на миналото, което се бе пресегнало напред и отново бе заявило претенциите си над него. Изпълниха го други, яростно отричани спомени. Стоящ в кръга, оформен от ръцете на баща му, протягащ се да положи малките си ръчички върху вътрешните ръчки на Парагоновия щурвал, докато баща му държеше стабилно кораба. Спомни си как седеше високо върху раменете му, а майка му му се смееше — сред така тъмната ѝ коса се вееше ярък шал, докато вървяха из Заграба. Тези спомени — ярки и радостни, бяха по-непоносими от всяка припомнена болка. Те бяха присмех, лъжа, тъй като всякаква привързаност и безопасност се беше изличила през една мрачна и кървава нощ.

Сега Ета щеше да започне всичко наново. Луда ли беше? Не знаеше ли какво трябва да се случи? Накрая, разбира се, щеше да му се наложи да нарани детето. Не защото го искаше, а защото беше неизбежно. Този момент отбелязваше едната връхна точка на маха на махалото. Те трябваше да се носят на него, докато не достигнеше другия край, мястото, където той беше Игрот и Игрот беше той. Тогава детето трябваше да пристъпи напред, за да изиграе ролята, която някога беше принадлежала на Кенит.

— Ах, ти нещастен, жалък негодник — прошепна в ужас талисманът. Но жалостта нямаше да възпре съдбата. Нищо не можеше да го спаси — нито пък детето. Събитията трябваше да следват последователността си. Нищо не можеше да наруши цикъла на времето. Нещата щяха да се случат отново както винаги се бяха случвали. Както винаги щяха да се случват.

— Сър? — Беше Джола, стоящ до лакътя му. Откога стоеше там? Размишленията на Кенит отлетяха като глухарче, духнато от детски устни. За какво беше мислил? Кога беше започнало да вали? Проклета жена! Защо беше избрала точно сега да го разсейва? Първият му помощник преглътна и заговори: — Джамаилският кораб ни поздравява.

— Къде е сатрапът? — ядосано изиска той. Придърпа наметалото по-плътно около себе си и махна водата от лицето си. Дъждът беше студен.

Джола изглеждаше изплашен.

— Зад вас, сър.

Кенит погледна зад себе си. Малта, чиято препаска за глава отново беше на мястото си, стоеше до сатрапа. Уинтроу се навърташе близо до сестра си. Кога се бяха качили на бака? Колко време беше стоял така, зашеметен от новините на Ета?

— Разбира се, че е там. — Той сдържа гнева си, но го насочи другаде. — Точно където трябва да бъде. Отвърни на поздрава им. Кажи им, че крал Кенит ги подтиква да помислят добре. Напомни им, че мога да повикам обратно змиите по всяко време. После им кажи, че нямам намерение да ги унищожавам, а просто да ги накарам да вземат под внимание едно законно споразумение. Могат да изпратят един кораб с представители. Ще им позволим да се качат на борда. Ще чуят от самия сатрап, че твърденията ми са верни.