Съдбовният кораб [bg]

Беше мъж и беше жив. Ета успя да отправи единствен смаян поглед към него, докато той се гмурваше във водата. Краката му ритаха бясно, докато падаше, след което плисъкът от съприкосновението му го погълна. Драконът го беше пуснал толкова близо до лодката, че почти я наводни. Ета можеше да се закълне, че беше нарочно. Лодката се заклати неудържимо сред вълнението от гмуркането на мъжа. Въпреки това тя сграбчи ръба на лодката и се приведе навън, загледана след него. Щеше ли да се удави? Щеше ли изобщо да изплува?

— Къде е? — извика тя. — Гледайте дали ще изплува!

Но мъжете в лодката не ѝ обръщаха внимание. Змиите се отдалечаваха заедно с дракона. Те се възползваха от възможността и се спуснаха с всичка сила към Вивачия. На главната палуба, сред сочещи и дърдорещи моряци, Кенит и Уинтроу се взираха след дракона.

Единствено фигурата споделяше тревогата на Ета. Вивачия отправи един последен, измъчен поглед след дракона. Тогава и нейните очи затърсиха сред водата около малката лодка. Ета пак си остана първата, която забеляза неясно движение под вълните и посочи с крясък:

— Ето го, ето там е!

Съществото, което се изстреля задъхано на повърхността, обаче не беше мъж. Имаше формата на мъж, но втренчените му очи блестяха медно. Тъмните му, мокри къдрици, от които капеше вода, ѝ напомняха за оплетени водорасли. Той видя лодката и се напъна към нея с протегната ръка, но Ета видя, че тя блестеше с нещо повече от мокрота. Беше в люспи. С бълбукащ вик, той потъна отново. Гребците, които го бяха видели, изреваха страхливо и се приведоха над задачата си. Ета беше като прикована, взираща се в мястото, където беше потънал.