Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Дъхът на коня на Рилиш образуваше мъгла в хладния нощен въздух. Той погали животното по муцуната, докато чакаше в двора до строените си войници. Приготви се за пътуване и битка — гласеше съобщението на Нищожния, и той нареди на сержант Струната да изкара всички. Къде обаче можеше да има сражение на една езда разстояние? Пазарлъкът с пратеника продължаваше съвсем предсказуемо — същите фрази като в по-ранните договори, подписвани десетилетие след десетилетие и нарушавани един след друг по един и същи начин. Дали на близнаците им бе писнало дотолкова, че предвиждаха нападение над Унта?

— Ездачи — каза Струната, въпреки че Рилиш също ги чуваше.

Скоро след това в двора изтопуркаха близнаците, следвани от отряд от двадесетина ветерани. Спряха близо до Рилиш. Братът и сестрата носеха плътни тъмносини туники, панталони и кожени ботуши. Дългата коса на Пъклената бе изопната и вързана с ивици кожа. Изпод ръцете им стърчаха дълги ножове с рогови дръжки. Нищожния го погледна и суровото стисване на устата му се сви още повече.

— Само ти, капитане.

Той ги погледна — нещо се бе променило. Изглеждаха… решени да сторят нещо, което не ги изпълваше с радост. До него застана Талия и взе ръката му, но прикри движението между телата им.

— Само аз?

Пъклената посочи пътя.

— Идвай. Трябва да побързаме.

— Много добре.

Той скочи на коня и погледна сержант Струната.

— Сержант, наглеждай нещата от мое име.

Струната кимна и плюна на земята.

Талия постави ръка върху ботуша му.

— Какво става? — тихо попита я.

— Не знам. Слушай Струната.

Той нагласи тежестта на новата си кожена ризница, покрита с железни пластини, и провери окачането на мечовете.

— Пази се. Аз ще… ще те видя по-късно.

— Върни се при мен — изрече тя с толкова напрегнат глас, че почти бе изгубила дъх.

— Да.

Близнаците подкараха конете си и отрядът прогърмя напред — копитата загромолиха по утъпканата пръст на двора. Рилиш забеляза, че почти всички от дружината на Нищожния и Пъклената са стари ветерани от похода към Седемте града — опитни, ако и вехти. Яздеха устремно по пътя на юг. Докато вървяха, подминаваха отряд след отряд, застанали строени край тъмния път. Мили Фандърей! Трябва да са хиляда! Всичките чакат в нощта. Той подкара животното си напред и му отвориха място до Нищожния в авангарда.

— Какво става? — викна той.

Изпита облекчение, когато Нищожния му отвърна с обичайната си усмивка.

— Помниш ли разговора ни отпреди няколко дни? Тръгнали сме да потвърдим споразумението си с престола. И то по такъв начин, който да не може да бъде отречен! Преди всичко — ние имаме причини да ненавиждаме Ласийн, но сме тръгнали да й помагаме.

Той поклати глава.