Зовът на барабана [bg]

— Гледай мулето отляво — посъветва я той. — Не ще да поеме своя дял от товара, ако не го плесваш от време на време по задницата.

Той седна в каруцата при Лизи и ние потеглихме. Чувах го как ѝ разказва разни истории и тихия ѝ смях. Дете от голямо семейство, Иън бе очарован от Лизи и се отнасяше с нея като с по-малка сестра, ту с досада, ту като любимка.

Погледнах през рамо към бъчварницата, после към Бриана.

— Какво ти направи? — попитах тихо.

— Нищо. Прекъснах го. — Бузите ѝ се зачервиха още повече.

— Какво правеше той, по дяволите?

— Рисуваше по едно дърво — каза тя и прехапа бузата си отвътре. — Гола жена.

Засмях се, по-скоро от шока.

— Е, той няма съпруга и вероятно няма да има скоро; жените по принцип са малко в колонията, а тук — съвсем. Сигурно не можем да го виним.

Изпитах внезапно съчувствие към Рони Синклер. Все пак беше сам от много време. Жена му бе умряла в ужасните дни след Калоден и той бе прекарал повече от десет години в затвора, преди да бъде откаран в колониите. Ако бе имал някакви връзки тук, те не бяха издържали; той беше самотен мъж и внезапно видях интереса му към клюките и скришните погледи — дори фактът, че Бриана бе станала обект на артистично вдъхновение — в различна светлина. Знаех какво е да си самотен.

Бриана се бе съвзела от смущението и си подсвиркваше тихо, приведена небрежно над юздите — песен на „Бийтълс“, помислих си, макар че не различавах добре поп групите.

Една мисъл се появи внезапно в ума ми; ако Роджър не дойдеше, тя нямаше задълго да остане сама, дали тук или когато се върнеше в бъдещето. Но това бе нелепо. Той щеше да дойде. Ако не…

Мисъл, която се опитвах да не допускам в ума си, се промъкна покрай защитите ми: Ами ако беше решил да не дойде? Знаех, че са се карали за нещо, макар че Бриана не говореше по този въпрос. Дали е бил толкова ядосан, че се е върнал в бъдещето без нея?

Вероятно това бе хрумнало и на нея, защото спря да споменава толкова често Роджър, но виждах светлината в очите ѝ, когато Кларънс обявяваше появата на посетител и после как тази светлина угасва, когато се оказваше, че идва някой от хората на Джейми или от индианските приятели на Иън.

— По-бързо, мързеливецо — прошепнах под нос. Бриана ме чу и шибна с юздите лявото муле по задницата.

— Давай! — извика му и каруцата тръгна по-бързо, като подскачаше по тесния път към дома.