Спомен за светлина

Тя се стараеше да не поглежда към врящите казани, макар че Джонет падна на колене и повърна до пътеката. Беше видял парчета тела, плуващи в яхнията. Докато опразваше стомаха си на земята, няколко тролоци, които ги подминаха, изсумтяха и задюдюкаха подигравателно.

„Защо натискат от Височините, за да завземат реката? - попита тя Андрол. - Тук горе позицията изглежда по-добра.”

„Може - отвърна Андрол. - Но Сянката е агресорът. Ако останат на тази позиция, това е в полза на армията на Каутон. Демандред трябва да го натиска непрекъснато. Това означава прехвърляне на реката.”

Значи Андрол и от тактика разбираше. Интересно.

„Просто съм схванал някои неща - изпрати той. - Няма да предвождам битка скоро.”

„Просто съм любопитна колко живота си живял, Андрол.”

„Странно изказване от жена, достатъчно стара, за да е баба на баба ми.”

Продължиха покрай източната страна на Височините. В далечината, на западната страна, Айез Седай си пробиваха с бой път към върха… но засега Височините се удържаха от силите на Демандред. Районът, през който вървяха, беше пълен с тролоци. Някои се покланяха тромаво, докато Певара и останалите ги подминаваха, други се присвиваха върху камъните да спят, без възглавници и завивки. Всички държаха оръжията си подръка.

- Не изглежда обещаващо - каза тихо Имарин иззад маската си. - Не си представям Таим да общува с тролоци, освен когато му се наложи.

- Напред - отвърна Андрол. - Погледнете натам.

Тролоците напред бяха отделени от група шараи, облечени в непознати униформи. Носеха броня, покрита отгоре с плат, тъй че не се виждаше метал освен на самия гръб, макар че формата на гръдните брони изпъкваше.

- Мога да си представя Таим в онази група - каза Имарин. - Първо, едва ли ще мирише толкова отвратително, колкото тук сред тролоците.

Досега Певара беше пренебрегвала вонята - беше се научила да го прави преди много години, също както пренебрегваше горещина и студ. Но сега, когато Имарин го каза, нотка от това, което надушваха другите, се промъкна през защитата й. Бързо се овладя. Но беше наистина _ужасно_.

- Шараите ще ни пуснат ли да минем? - попита Джонет.

- Ще видим - отвърна Певара и закрачи към тях. Останалите тръгнаха след нея.

Охраната на шараите гледаше тролоците с неприязън, като врагове. Този съюз, или каквото там беше, май никак не се харесваше на войниците на Шара: те не се и опитваха да прикрият отвращението си и много от тях бяха вързали на лицата си кърпи, за да се опазят от вонята.

Някакъв благородник - ако се съдеше по бронзовите халки на бронята му - се опита да се изпречи на пътя й. Добре заученият айезседайски поглед го задържа. „Твърде важна особа съм за теб”, казваше погледът й. Подейства идеално.

Резервният лагер на шараите се поддържаше изрядно. Войниците се въртяха на смени от запад, където се сражаваха със силите на Бялата кула. Ожесточеното преливане оттам непрекъснато притегляше вниманието й като ярка светлина.