Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Ще загубиш битката при руините, Демандред - каза М’хаил с нагла усмивка. - Тролоците ти ще бъдат съкрушени. Превъзхождаше многократно врага по численост, а те въпреки това ще те надвият! Мислех, че трябваше уж да си най-великият ни пълководец… но да загубиш от тази сган? Разочарован съм.
Демандред вдигна небрежно ръка, с два пръста нагоре.
М’хаил потръпна, щом две дузини преливащи шараи забиха щитове между него и Единствената сила. Увиха го с Въздух и го изтласкаха назад. Той се опита да се бори и огъващият въздуха ореол на Вярната сила го обкръжи, но Демандред беше по-бърз. Сътвори щит на Вярната сила и го съгради от нажежените нишки на Дух.
Нишките потръпваха във въздуха, всяка увенчана с извиващи се власинки енергия, толкова малки, че краищата им чезнеха в нищото. Вярната сила бе толкова летлива, толкова опасна. Щитът, сътворен от нея, имаше странно въздействие, изпиваше силата на друг, опитал се да я прелее.
Щитът на Демандред отнемаше силата на М’хаил и той й служеше като проводник. Демандред сбра Вярната сила и я втъка в пращящо кълбо _мощ_ над ръката си. Само М’хаил можеше да го вижда - и очите му се ококориха, докато Демандред го изпиваше.
Беше като кръг. Извличането на енергия накара М’хаил да затрепери и да се изпоти. Този поток можеше да го изгори, ако бъдеше оставен необуздан - можеше да отскубне душата му с бушуващия порой на Вярната сила, като преляла от бреговете си река. Извиващото се кълбо от нишки в ръцете на Демандред пулсираше и пращеше, огъваше въздуха и започна да разбрида Шарката.
Тънки като паяжина пукнатини плъзнаха по земята от него. Пукнатини към нищото.
Той се приближи към М’хаил. Мъжът изпадаше в пристъп, от устните му капеше пяна.
- Ще ме слушаш, М’хаил - заговори тихо Демандред. - Не съм като другите Избрани. _Пет пари_ не давам за политическите ти игри. Не ме интересува към кого от вас е благосклонен Великият властелин, кого от вас потупва по главата Моридин. Интересува ме само Луз Терин. Това е моята битка. Ти си мой. Аз те поднесох на Сянката и аз мога да те унищожа. Намесиш ли се в това, което правя тук, ще те угася като свещ. Разбирам, че се мислиш за силен с твоите откраднати Властелини на ужаса и необучени преливащи. Ти си дете, бебе. Вземи си хората, създай какъвто искаш хаос, но стой настрана от пътя ми. И настрана от плячката ми. Този вражески пълководец е мой.
Тялото на М’хаил трепереше издайнически, но очите му бяха пълни с омраза, не със страх. Да, винаги беше имало хляб у този.
Демандред завъртя ръката си и изхвърли струя гибелен плам със сбраната Вярна сила. Нажеженият до бяло унищожителен лъч се вряза през армиите долу при реката и изпари всеки мъж и всяка жена, които докосна. Телата им се превърнаха в точици светлина, а след това в прах - стотици изчезнаха в небитието. Лъчът остави дълга линия прогорена земя, като жлеб, изсечен от огромна секира.
- Освободете го - каза Демандред и остави щита на Вярната сила да се разпадне.
М’хаил се олюля, но не падна. Лицето му бе плувнало в пот. Той изпъшка и вдигна ръка към гърдите си.
- Гледай да оцелееш в тази битка - каза му Демандред. Обърна се и запреде сплит, за да призове сокола отново. - Ако оживееш, може би ще ти покажа как се прави това. Сигурно си въобразяваш, че искаш да ме убиеш сега, но знай, че Великият властелин гледа. А и прецени следното. Може да имаш сто кутрета Аша’ман. Аз имам над четиристотин от моите Айад. Аз съм спасителят на този свят.
След миг М’хаил Отпътува с Вярната сила. Как бе успял да я извлече след това, което Демандред току-що му бе направил? Дано не му се наложеше да го убие. М’хаил можеше да се окаже полезен.
АЗ ЩЕ СПЕЧЕЛЯ НАКРАЯ.
Ранд стоеше изправен пред бушуващите ветрове. Стоеше непоклатим, макар очите му да се бяха насълзили от взирането в непроницаемия мрак. От колко време стоеше тук? Хиляда години? Десет хиляди?
Но стоеше, напук на всичко. Нямаше да се огъне пред този вятър. Нямаше да отстъпи дори за миг.
ВРЕМЕТО ДОЙДЕ, НАЙ-СЕТНЕ.
- Времето не е нищо за теб - отвърна Ранд.
Беше вярно - и не беше. Ранд виждаше вихрещите се нишки, които оформяха Шарката. Виждаше в оформящата се тъкан бойните полета пред себе си. Онези, които обичаше, се бореха за живота си. Това не бяха възможности. Беше истината, нещата, които се случваха реално.
Тъмния обгръщаше Шарката, безсилен да я плени и унищожи, но можеше да я докосва. Пипала от мрак докосваха света. Тъмния се беше проснал над Шарката като сянка.