Спомен за светлина

- Идваме да докладваме, Вайлд.

Демандред пренебрегна вестоносците. Летеше на крилете на сокол и оглеждаше битката през птичите очи. Гарваните бяха по-добри, но всеки път, когато се опиташе да използва някой от тях, един или друг Пограничник го прострелваше. От всички обичаи, които помнеше през Вековете, защо трябваше да е точно този?

Все едно. Сокол щеше да свърши работа, въпреки че птицата се съпротивляваше на властта му. Насочваше я из бойното поле и оглеждаше отбранителни линии, позиции и движения на войски. Не му се налагаше да разчита на донесения.

Трябваше да е почти непреодолимо предимство. Луз Терин не можеше да използва такава птица. Само Вярната сила можеше да поднесе този дар. Демандред можеше да прелее само тънка струя от Вярната сила - не достатъчно за унищожителни сплитове, но можеше да е опасно по други начини. За жалост Луз Терин разполагаше със свое предимство. Портали, които гледаха над бойно поле! Притеснителни бяха нещата, които бяха открили хората от това време - неща непознати през Приказния век.

Демандред отвори очи и прекъсна връзката си със сокола. Силите му настъпваха, но всяка спечелена стъпка беше мъчителна. Десетки хиляди тролоци бяха избити. Трябваше да внимава. Броят им не беше безграничен.

В момента се намираше на източната страна на Височините, с изглед към реката долу и на североизток от мястото, където човекът на Луз Терин се бе опитал да го убие.

Беше почти срещу хълма, който според Могедиен наричаха хълма Дашар. Скалното образувание се издигаше високо. Подножието му беше чудесна позиция за команден пост, защитен от атаките с Единствената сила.

Беше толкова изкусително лично да удари там, да Отпътува и да го опустоши. Но дали Луз Терин не искаше точно това? Демандред щеше да се срази с него. _Щеше._ Само че да Отпътува в укреплението на врага и най-вероятно в капан, както бе обкръжено от онези високи скални стени… По-добре да привлече Луз Терин при себе си. Демандред властваше над това бойно поле. Можеше да избере къде да е сблъсъкът им.

Реката долу се беше смалила до кална вада и тролоците на Демандред се биеха да завземат южния бряг. Защитниците се държаха засега, но скоро щеше да ги надвие. Далече нагоре по реката М’хаил си беше свършил работата добре - бе отклонил водата, макар да беше съобщил за необичайна съпротива. Цивилни и малка войнишка част? Странност, която Демандред все още не беше разгадал.

Почти съжаляваше за успеха на М’хаил. Лично го беше вербувал, но не бе очаквал да се издигне толкова бързо до ранга Отстъпник.

Извърна се настрани. Три жени бяха свели глави в поклон пред него, в черно и с бели ленти. А до тях - Шендла.

Шендла. Беше мислил, че отдавна е престанал да се интересува от жени - как можеше да вирее обич редом с изгарящата страст на омразата му към Луз Терин? И все пак, Шендла… Коварна, ловка, могъща. Почти достатъчно, за да плени сърцето му.

- Какво ми носите? - попита той трите кланящи се жени в черно.