Съдбовният кораб [bg]

Кенит се втренчи нагоре, като осъзнаваше, че зяпа, но не можеше да направи нищо по въпроса. Смътно съзнаваше, че Вивачия също се взираше нагоре, ръцете ѝ бяха събрани пред гръдта ѝ сякаш се молеше. До него Уинтроу наистина се молеше — не молитва за милост, както Кенит би очаквал, а радостен поток от думи, които прославяха чудото на Са. Момчето звучеше сякаш възхваляваше в транс.

— Чудото, славата е твоя, Създателю Са… — Кенит не можеше да каже дали Уинтроу изричаше познати думи, или величествеността на създанието над тях го бе подтикнало към спонтанно преклонение.

Драконът описа нов кръг, сини люспи, искрящи в сребърно, докато зимната слънчева светлина пробягваше по страните му. Отново нададе рев. Драконът заговори и Кенит усети отговора на Вивачия. Огромен, дълбок копнеж премина през кораба и зарази и него. Тя жадуваше да се движи така свободно през небесата, да се рее, да се спуска и да кръжи, когато сама пожелае. Накара я да се замисли за всичко, което не беше и което никога нямаше да бъде. Отчаяние като отрова се просмука в нея.

Змиите бяха преустановили атаката си над джамаилските кораби и пъплеха в откритото море. Някои бяха почти неподвижни, вдигнали високо глави, с вихрещи се големи очи, докато се взираха нагоре. Други започнаха да подскачат весело, сякаш лудориите им щяха да привлекат вниманието на дракона. Джамаилската флота се беше възползвала от тази възможност. Очаквали сигурна смърт, те сграбчиха шанса си за оцеляване. Един по-малък съд потъваше, вълните заливаха палубите му. Екипажът го напускаше и се отправяше към друг кораб. На други палуби мъже се опитваха да въдворят ред сред хаоса и бедствието. Освобождаваха паднали съоръжения, като ги прерязваха, и изхвърляха платна през борда. Но дори и там, въпреки всичко, което бяха изтърпели, мъжете закрещяха и засочиха към дракона, докато корабите им се отдръпваха.

Ета клечеше ниско в лодката, която Соркор беше изпратил. Погледът ѝ се стрелна от лудуващите змии към кръжащия дракон. Лицето ѝ беше бледо, очите — съсредоточени върху Кенит. Мъжете в лодката работеха бясно с веслата, главите им бяха приведени между раменете.

При всеки описан кръг, драконът се спускаше все по-ниско. Нямаше съмнение, че центърът на спиралата му беше Вивачия. Съществото стискаше нещо в предните си крака, забеляза Кенит. Плячка може би; не можеше да различи какво е. Дали драконът не преценяваше размерите на кораба, преди да нападне? Щеше ли да се приземи върху водата като чайка? За пореден път мина покрай тях, толкова близо, че създаденият от крилете му повей изплющя в платната на кораба и го разлюля. Морските змии подеха безбожно виене, което увеличаваше силата и височината си със спускането на дракона. Тогава, когато премина точно над гребната лодка на Ета, драконът пусна товара си. Каквото и да беше, едва се размина да не удари лодката; приземи се до нея с плисък. С тежко махане на криле, създанието усилено се издигна. То изрева и змиите извикаха в отговор. После отлетя, много по-бавно, отколкото беше дошло.