Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Мога ли да помогна?

Лейди Танда се изчерви от срам.

— Не, милейди, но ви благодаря от сърце. Моля да извините дъщеря ми, не е добре.

— Не искам. — Лолис впи ръце в полата на слугинята си — слабо хубавичко момиче с къса тъмна коса, на което като че ли страшно му се искаше да бутне господарката си в сухия ров върху железните шипове. — Моля ви, моля ви, не искам.

Санса й заговори кротко.

— Вътре ще бъдем тройно по-защитени, и освен това ще има храна, пиене и песни.

Лолис я зяпна с отворена уста. Имаше мътнокафяви очи, които винаги изглеждаха влажни от сълзи.

— Не искам.

— Може да не искаш, но трябва — каза рязко сестра й Фалайз. — Трябва, и толкова. Шае, помогни ми. — Двете я хванаха под лактите и къде с влачене, къде с носене я преведоха по моста.

— Болна е — каза лейди Танда.

„Ако бебето може да се нарече болест“ — помисли Санса. Всички из замъка клюкарстваха, че след сполетялото я в града Лолис е непразна.

Двамата стражи пред вратата бяха с шлемовете с лъвските гребени и с пурпурните плащове на дома Ланистър, но Санса знаеше, че са само преоблечени наемници. Друг седеше в подножието на стъпалата — истински гвардеец щеше да стои, а не да седи на стъпало с алебардата на коленете — но стана, като ги видя, и ги вкара вътре.

Балната зала на кралицата нямаше и една десета от големината на Голямата зала на замъка и едва наполовина от Малката зала в Кулата на Ръката, но въпреки това можеше да побере сто души и липсата на простор се компенсираше с великолепие. Зад всяка скоба по стените бе окачено огледало от ковано сребро, така че факлите светеха два пъти по-ярко; стените бяха облицовани с богато резбовано дърво и ароматни постелки покриваха пода. От галерията горе се лееха весели тонове на флейти и цигулки. Цялата южна стена представляваше низ от широки сводести прозорци, прикрити с тежки завеси. Дебелото кадифе не пропускаше и лъч светлина и приглушаваше звуците и на молитвата, и на битката. „Все едно — помисли Санса. — Войната е с нас.“

От двете страни на дългите дървени маси седяха почти всички знатни жени в града, наред с шепа старци и малки момчета. Жените бяха съпруги, дъщери, майки и сестри. Мъжете им бяха навън, за да се бият с лорд Станис. Много от тях нямаше да се върнат и въздухът тежеше от съзнаването на тази тъжна истина. Като годеница на Джофри, на Санса се полагаше почетно място отдясно на самата кралица. Тя тъкмо се качваше на подиума, когато забеляза мъжа, стоящ в сенките до задната стена. Носеше промазана черна плетена ризница и държеше меча пред себе си: големия меч на баща й, Лед, висок почти колкото него. Върхът, му беше опрян в пода, а коравите костеливи пръсти се бяха впили в двата странични предпазителя на дръжката. Дъхът на Санса спря в гърлото й. Сир Илин Пейн, изглежда, усети погледа й и обърна мършавото си пъпчиво лице право към нея.