Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Хайде — рече мистър Пикуик, задъхвайки се не по-малко от вълнение, колкото от изразходваните порядъчно много сили, — чакам ви… и двамата… и двамата! — След това смело предизвикателство достойният джентълмен приведе във въртеливо движение свитите си юмруци, за да сплаши своите противници с изява на спортни познания.
Дали беше поради много неочакваното мъжество на мистър Пикуик или пък поради сложния начин, по който се измъкна от леглото и полетя стремглаво към играещия моряшки танц, но неговите неприятели се трогнаха. Трогнаха се те наистина, защото, вместо да се опитат още в същия миг да извършат човекоубийство — както мистър Пикуик бе твърдо убеден, че ще сторят, — те останаха като заковани, гледаха се един друг за кратко време, а накрая прихнаха да се смеят.
— Я какъв юначага сте били и точно затуй повече ми харесвате — заяви Зефир. — Сега хайде хоп обратно в леглото, иначе ще ви хване ревматизъм. И без лоши чувства, нали? — добави човекът, протягайки ръка с размер на жълта връзка ръкавични пръсти, що ръкавичарите поставят понякога да висят над вратата на дюкяна си.
— А, разбира се — много бързо отвърна мистър Пикуик; защото сега, когато възбудата бе преминала, той започна осезателно да чувствува студ към краката.
— Позволете и на мен честтъ̀ — рече джентълменът с бакенбардите, като подаде десницата си и подчерта „ъ“-то.
— С голямо удоволствие, сър — отвърна мистър Пикуик; и след дълго и тържествено ръкостискане той се мушна отново в леглото.
— Казвам се Смангл, сър — рече човекът с бакенбардите.
— О! — рече мистър Пикуик.
— Аз пък: Майвинс — добави човекът с чорапите.
— Много ми е приятно, сър — отвърна мистър Пикуик.
— Хм! — покашля се мистър Смангл.
— Казахте ли нещо, сър? — запита мистър Пикуик.
— Не, нищо, сър — отвърна мистър Смангл.
— На мен ми се стори, че говорите — рече мистър Пикуик.
Всичко това беше много изискано и вежливо; а за да се получи още повече сърдечност, мистър Смангл увери многократно мистър Пикуик, че той питаел извънредно голямо уважение към чувствата на истинския джентълмен; това изявление безспорно му правеше чест, защото не би могло в никой случай да се допусне, че той разбира подобни чувства.
— Ще минете ли през съда, сър? — запита мистър Смангл.
— През какво? — не разбра мистър Пикуик.
— През съда… Портюгъл Стрийт… за несъстоятелните… разбирате, нали?
— О, не — отвърна мистър Пикуик, — не, няма.
— Ще си излезете може би — предположи Майвинс.
— Боя се, че няма — отвърна мистър Пикуик. — Отказвам да платя едно обезщетение и следователно съм тук.
— А — рече мистър Смангл — мен хартията ме погуби.
— Сигурно сте книжар, сър — рече чистосърдечно мистър Пикуик.
— Книжар! Не, не… по дяволите книжарите! Не съм паднал толкова низко. Никаква търговия. Като казвам „хартия“, искам да кажа полици.
— О, вие употребявате думата в този смисъл. Да, ясно ми е — рече мистър Пикуик.
— Мътните да го вземат! Един джентълмен трябва да е готов на всякакви превратности — заразсъждава Смангл. — Какво от туй? Ето ме в затвора „Флийт“. Добре; отлично. Е, та? Да не ми е нещо по-зле от туй, а?
— Ни най-малко — отвърна мистър Майвинс.
И той беше напълно прав; защото мистър Смангл съвсем не беше по-зле, а, напротив — по-добре, защото, за да попадне в затвора, той бе придобил безплатно някои скъпоценности, които много преди това се бяха озовали в заложната къща.
— Но хайде — поде мистър Смангл, — туй са скучни работи. Нека си поизплакнем устата с някоя капка греяно шери; новодошлият плаща, Майвинс го донася, а аз помагам да се изпие. Това все пак е справедливо разпределение на труда, по джентълменски. Да пукна, ако не е.
Не желаейки да се излага на нова кавга, мистър Пикуик с готовност се съгласи на предложението, връчи парите на мистър Майвинс, който се отправи към кафенето за поръчката, без да губи време, защото наближаваше единадесет часът.