Сянката на планината

— Не, ясно — прекъсна ме, — разбирам какво ми казваш, но няма да водя тази борба.

— Ако сега не го изкараш на бял свят, същото ще се случи и друг път, и ти ще си си

виновен, защото можеш сега да го промениш.

Той се усмихна и изправи гръб, като ме гледаше в очите.

— Ти си добър приятел, Лин, но за това бъркаш. Аз съм свободен мъж, Дива е свободна

жена и така трябва да бъде.

— Казах каквото имах да казвам — отвърнах, макар че не беше така, — мир да има, но

не мисля, че ще отстъпиш.

— Мир има, когато някой отстъпи — вдигна рамене той. Присвих очи и се взрях в него, като се мъчех да изцедя истината:

— Упражнявал си се заради Карла, нали?

— Да — призна той с усмивка. — Но в случая е точно така. Не, Лин, няма да се

захващам с това и ще съм благодарен, ако и ти повече не повдигаш темата. Говоря сериозно.

И нямам нищо против Рандъл. Той е свястно момче. По-добре да е той, отколкото някой

гаден тип.

— Дадено — отвърнах и някак се натъжих повече и от него. — Да видим какво прави

Карла.

Карла и Дидие седяха на застлания с килим под, надвесени над дъска за спиритически

сеанси.

— А, не, не мога да продължа! — заяви Дидие, щом влязохме. — Лин, твоята енергия е

толкова разрушителна!

— Едно от най-прекрасните ти качества — каза Карла. — Влез и седни, Шантарам, да

видим дали можем да разстроим духовете на хотел „Амритсар".

— Този град гъмжи от духове, които лично познавах — казах с усмивка. — И като стана

дума за духовни неща… Дидие, касата вино, дето поръча, седи на бюрото на Джасвант.

Вземи си го прибери, преди да му е наложил такса. Джасвант много обича червено вино.

Дидие скочи и се метна към вратата.

— Виното ми! Джасвант!

Навин излезе след него да му помогне. Отидох при Карла, съборих я на килима, легнах

до нея и я целунах.

— Видя ли какъв съм хитрец? — казах, щом устните ни се отделиха.

— Много добре знам какъв си хитрец, защото аз съм още по-хитра — засмя се тя.

Целувки без продължение, без очаквания: целувки дарове, които напояваха с любов и

нея, и мен.

На отворената врата се почука. Беше Джасвант, а него не можеше лесно да го пропъди

човек.

— Да, Джасвант? — откъснах се от Карла, за да го погледна, както беше запречил

вратата.

— Някакви хора са дошли да те търсят — прошепна той. — Здравейте, госпожице Карла.

— Здрасти, Джасвант — отвърна тя. — Ти да не си отслабнал? Много строен

изглеждаш!

— Ами, опитвам се да пазя…

— Какви хора, Джасвант? — прекъснах го.

— Хора. Идват при теб. Страшни хора. От жената поне страх те хваща.

„Мадам Жу" — помислих си. С Карла скочихме едновременно на крака. Аз посегнах

към оръжията, а тя си сложи червило. — Червило?!

— Ако си мислиш, че ще се изправя срещу тази жена без червило, просто нищо не

разбираш — каза, като си разрошваше косата пред огледалото.