Сянката на планината

Замислих се за любезния нощен портиер, който тънко предугаждаше нуждите на

другите, с финия мустак и съвършения коктейл и не успях да го свържа в едно.

— Свиреп? Анкит?

— Той е много способен агент — отвърна Синия хиджаб. — Един от най-добрите и най-

опасните. В тази война малцина доживяват до бели коси. Но му е време да се оттегли. Близо

три години работи като нощен портиер в хотел, където всички журналисти обичат да си

пийват и да си бъбрят. Но вече твърде добре го познават. Това беше последното му

назначение. Трябваше да го заведа при наши агенти в Делхи, където да заживее нов живот, но

застрелването на близнаците промени плана.

— Издирван ли е? — попитах. — Трябва ли да го крием?

— Не — намръщи се тя. — Защо да го издирват?

— Например заради двамата мъртви близнаци.

— Близнаците ги застреляхме с други мои другари. Той няма пръст в това.

— Да спреш близнаците, е трудна задача. И ги ликвидира с това пистолетче?

— Не, разбира се. — Тя извади автоматичното пистолетче от джоба на полата си и го

вдигна на длан. — С този пистолет стрелям само по мъжа си. Той затова ми го открадна.

— Но ти беше в ръката, когато ме поздрави — усмихнах се аз.

— Не е заради това — каза тя и се унесе в мечти по пистолетчето в дланта й.

— Може ли да го разгледам? — помоли Карла.

Синия хиджаб й подаде малкия пистолет. Карла го огледа — той се намести в дланта й

точно там, където линията на сърцето се среща с линията на съдбата. Погледът й бавно се

надигна и срещна Моя.

— Много е хубав — каза тя и върна пистолета на Синия хиджаб. — Искаш ли да видиш

моя?

— Разбира се — отвърна Синия хиджаб. — Но този искам да го задържиш. Скоро ще се

събера с моя Мехму, иншаллах, и знам, че нито този път, нито никога вече няма да ми

потрябва. Доста говорихме и сега всичко между нас е чудесно, Ал-хамду ли-лла.

— Искаш да ми го подариш? — попита Карла, докато пак поемаше пистолетчето.

— Да. Смятах да го подаря на Шантарам, но сега, като те срещнах, мисля, че трябва да

го получиш ти. Приемаш ли моя подарък?

— Приемам го.

— Чудесно. Дай да видим сега твоя пистолет.

Карла имаше матовочерен револвер трийсет и осми калибър с къса цев и гнездо с пет

патрона. Тя го извади изпод една гънка на килима до нея, отвори барабана, изтърси

патроните в скута си и с щракване го затвори.

— Не се обиждай — подаде тя пистолета на Синия хиджаб, — ама спусъкът се

задейства при най-леко докосване.

Синия хиджаб огледа вещо малкото смъртоносно оръжие и й го върна. Докато Карла

презареждаше револвера с късата цев, тя удовлетворено претегли в длан своя.

За един миг двете се взряха в мен с пистолети в ръце и изражения, едновременно

замислени и странно безучастни. Женското в тях издигаше непроницаема стена в очите им и