Сянката на планината

мисли се въртят из главата му — от три седмици Рандъл се срещаше с жената, която Навин

обичаше. Харесвах и Рандъл, и Навин толкова, колкото явно и те се харесваха помежду си.

Навин прегърна Рандъл, Рандъл прегърна Навин. Изглеждаше ми искрено и объркващо: ако

нещата загрубееха, нямаше да знам кого да ударя.

— Ще оставя мотора си и ще пътувам с Рандъл — каза Навин, когато с Карла яхнахме

моя.

Поехме между струящите сатенени ленти на трафика към рояка старинни къщи в Колаба

до Сасун док. Нощният мирис на мъртъв и загиващ морски живот ни следваше покрай

пристана и се носеше Дори из колонията веранди, където почиваше Денис.

На улицата се беше събрала навалица. Грамадните автобуси по редовните линии

браздяха тълпите от каещи се грешници; вълните от глави и рамене се отдръпваха, за да

направят път на металните китове.

Добрахме се по-напред, откъдето виждахме верандата, на която се очакваше да излезе

Денис след дългата си самоналожена кома.

Хората държаха в ръце свещи и газени лампи. Някои стискаха снопове благоуханни

пръчици, други мантруваха.

Денис се появи и застана на вратата на своя дом. За момент се загледа към просторната

веранда, сякаш някъде отвисоко гледаше панорама от покриви, а после обърна очи към

тълпата, събрала се на улицата няколко стъпала по-надолу. Каза:

— Здравейте всички, всички до един — и тук, и там. В смъртта цари покой. Бях там и

мога да ви кажа, че е много спокойно, освен ако някой не ти развали кефа.

Хората завикаха, нададоха радостни възклицания, назоваваха Божественото с различни

имена. Денис направи няколко несигурни крачки. Тълпата зави и запя. Той прекоси балкона, спусна се по стълбите, излезе на пътя и припадна в центъра на тълпата.

— Ей сега вече стана забавно — обади се Карла.

— Мислиш ли? — попитах, като гледах как вярващите ронят сълзи върху Денис, който

пак бе заел хоризонтално положение.

— А, той ще се надигне — отвърна Карла и се облегна на мен. — Според мен шоуто

тепърва започва.

Денис внезапно седна и разпръсна тълпата, очакваща неговата благословия.

— Разбрах — каза той. — Знам какво трябва да сторя.

— Какво? — попитаха няколко гласа.

— Мъртвите — прозвънтя сред тишината гласът на Денис. — Трябва на тях служа. И те

имат нужда от грижа.

— Мъртвите ли, Денис? — попита някой.

— Най-вече мъртвите — отвърна той.

— Но как да им служиш? — попита друг глас.

— Първо дали ще може да изпуша един много силен чилум? - подкани Денис. —

Връщането към живота ми разваля кефа. Ще ми приготви ли някой чилум, моля?

Десетки души се погрижиха за молбата му, което усложни задачата много повече от

необходимото. Накрая Били Бхасу приклекна до поваления монах на съня и му подаде чилум.

Денис запуши. Хората се молеха. Някой зазвъня с храмови камбанки, друг задрънча със