Сянката на планината

— Добре ли си? — попитах. Тя кимна, стиснала устни.

— Моля да ме извините, господа — каза тя с непоколебим глас. — Ще ви помоля да

отложим срещата ни за четирийсет и осем часа, ако ви е удобно.

— Разбира се, мадам Карла.

— Както кажете, мадам Карла.

— Колкото кажете, мадам Карла.

— Нашите съболезнования.

В асансьора тя се притисна към мен, зарови лице в гърдите ми и се разплака. После

асансьорът рязко спря и заседна между етажите.

Тя престана да плаче, избърса очи и се огледа, а на лицето й разцъфна широка усмивка.

— Здравей, Ранджит — каза. — Излез и се бий с мен като истински призрак.

Асансьорът пак тръгна надолу.

— Сбогом, Ранджит — казах.

На улицата, до мотора, я хванах за ръката.

— Какво искаш да направим?

— Ако може, ако той още е там, бих искала да го идентифицирам. Не искам да ходя в

моргата.

Откарах я в Бандра с пълна газ, следван от Рандъл. Спряхме се при кордона за пресата, опънат близо до дискотеката, където сребърният куршум бе настигнал Ранджит.

Тялото му все още бе в нощния клуб. Чухме, че полицията изчаквала с извозването на

прочутия магнат, защото един от големите репортери още не бил дошъл. Карла, Рандъл и аз

заехме позиция сред навалицата и се загледахме в прожекторите, които местните

телевизионни екипи палеха на входа на клуба.

Не ми харесваше цялата работа. Не исках да виждам как изкарват на носилка трупа на

Ранджит, а и наоколо бе пълно с ченгета.

Погледнах Карла. Цариците в очите й пламтяха, докато оглеждаше сцената — големите

подвижни телевизионни станции, дъговидните прожектори и групите от полицаи.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Длъжна съм — отвърна тя. — Това е последната ми услуга към семейството на

Ранджит. Моят начин да им се реванширам, задето играх неговата игра, предполагам.

Карла се провря напред към полицейския кордон. Засвяткаха светкавици на

фотоапарати. Следвах я на половин крачка, до мен беше Рандъл.

— Дайте път — повтаряше спокойно Рандъл на хинди и на марати, докато

преминавахме през редиците от полицаи и журналисти. — Моля, проявете уважение.

Проявете уважение, моля.

Журналистите и полицаите пуснаха Карла да влезе, но нас ни спряха на вратата на

клуба. Десет дълги минути я чакахме да се върне — с високо вдигната глава и поглед, вперен

право напред, и подкрепяна от ръката на един старши офицер.

— Ужасно е, мадам — говореше той. — Все още не сме завършили разследването, но

явно съпругът ви е бил застрелян от млад мъж, който…

— Не мога да обсъждам това сега — каза Карла.

— Не, разбира се, мадам — побърза да я увери офицерът и понечи да се оттегли.

— Моля ви, извинете ме за грубостта — спря го тя с вдигната ръка. — Просто искам да

удостоверите, че съм разпознала тялото на Ранджит. Семейството му трябва бързо да бъде