Света троица [Войните на Розите-2]

Погледът на Кромуел рязко се върна върху него, може би бе усетил част от заплахата в мрачните изражения на съсипаната група. Солсбъри наклони глава за кисел поздрав.

— Мод е жива, лорд Кромуел. Както и съпругата ми и синът ми. Аз също. Разбойниците на Пърси се провалиха, макар че имаха по трима за всеки мой войник.

Наблюдаваше как Кромуел схваща положението и леко се стяга, докато косата му се развяваше като бял флаг на вятъра.

— Пърси ли?

Солсбъри видя как устата на стареца се свива.

— Значи, именията от зестрата са причината. Милорд, аз знаех за завистта им, но нищо за намеренията им. Заклевам се в честта на дома и името си.

— Вярвам, че сте невинен, милорд. Ако се съмнявах, нямаше да се върна в Татършел.

Част от напрежението по лицето на барона изчезна. Ричард Невил не беше мъж, дето ти трябва да ядосаш, не и след като самият Пазител се вслушваше в думите му. Кромуел избърса челото си там, където бе избило в блестяща пот.

— Засега, обаче — продължи Солсбъри, — бих помолил да се погрижите за хората ми, докато аз пратя съобщение.

— Да изпратите съобщение ли, милорд? — попита Кромуел. Очите му прилични на миди, винаги бяха влажни, обрамчени в червено и бляскаха, докато се стрелкаха наляво-надясно сред онези, които го гледаха.

— До Ричард от Йорк, бароне. Пазителя на краля. До сина ми, граф Уорик — колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен, той чу как собственият му глас се извиси рязко и силно. — До всеки войник на служба при рода Невил в Англия, до всеки род, който е свързан с нас — кръвно или чрез брак. Всичките ще ги повикам, бароне. Ще изкореня семейство Пърси изцяло — от корените до листата — и ще ги захвърля в огъня.

Щеше да е възпитано да позволи на Кромуел да ги отведе обратно в замъка си, но Солсбъри беше с по-висш ранг и в този момент не му беше до любезности. Той пришпори коня си и отпраши в тръс покрай изумения барон, мигом последван от осемдесет обрулени и начумерени мъже. Синът му Джон тръгна с него, застанал до рамото му. Само Мод и жената на Солсбъри, Алис, останаха назад, като по-старата жена ѝ препречи пътя с ръка, за да я задържи да не тръгне след съпруга си.

— Барон Кромуел — извика тя, — Ричард ме помоли да ви благодаря, че ни позволявате да се настаним още веднъж в Татършел — не можеше да извини грубото държание на съпруга си, тъй че потърси думи, с които да приглади настръхналата перушина на стареца. — Можете да сте сигурни, че името ви ще бъде споменато в Лондон като на човек, на когото се доверяваме и когото почитаме.