Лилит: Змия в тревата

В мислите си все се връщах към Крийгън. Знаел е в какво се забърква, но доброволно и самоуверено се е обрекъл на вечен затвор. Очевидно е имал сериозни основания да се надява, че ще докопа властта, иначе не би се престрашил.

Кацнахме четири пъти, преди да дойде моят ред. Слизаха и се качваха не само такива като нас, но и обикновени пътници. Не пропуснах факта, че само ние, новодошлите, не бяхме облечени. После кацнахме отново (всеки път се издигахме в орбита — навярно за почистване на совалката от микроба — така че пътуването доста се проточи) и съобщиха номера на моята седалка. Люкът изсъска и се отвори, подвижната пътечка се разтегна и аз отново стъпих на повърхността на Лилит.

Гледката беше невероятна. Прекрасна долина, заобиколена от високи планини с леки навеи от сняг по склоновете. Сякаш ги виждах на картинка от книжка с приказки — обширни поля със спретнати редове от дългурести и месести растения, достигащи цели три метра; езерца, толкова плитки, че ми приличаха на оризища; ливада, където пасеше смайващо грозен добитък. За първи път зърнах тварите, от които приготвяха варивата в пункта и стомахът ми инстинктивно се сви. Великански насекоми с вид на чудовищни хлебарки и грамадни, блещукащи многофасетъчни очи на стъбълца сред дълга, къдрава, кафява козина. По време на пътешествията си бях виждал какви ли не чуждопланетни форми на живот, дори и по-отблъскващи от тези тук, обаче никога не бях ги похапвал.

От едната ми страна имаше градини с плодни дръвчета. Не познавах растенията, но плодовете бяха големи и най-разнообразни. Друг участък бе отделен за храсти, изпъстрени с подобия на къпини. Те поне изглеждаха приятни и годни за ядене. Но идиличната сценка придобиваше оттенък на призрачност от замъка, извисяващ се на фона на планинския склон. Вероятно терасата за него бе разчиствана допълнително, защото се издигаше на стотина метра над долината. Каменната постройка си имаше всичко — кули, балюстради, бойници. Бях убеден, че такова нещо тук можеш да видиш само насън.