Лилит: Змия в тревата

Свих рамене и се подчиних. Бих приел като нещо нормално да се направи на страшен или веднага да замахне, но дори и да се готвеше за схватка, засега показваше учудващо хладнокръвие.

Той също скочи от каруцата и ме доближи на една ръка разстояние. Извисявах се като кула над него, ала това май само подсилваше удоволствието му.

— Добре де, давай! Я ми посегни. Айде де, посегни ми!

Изпъчи брадичка насреща ми. Значи все пак щяхме да си премерим силите.

Пак вдигнах рамене, замахнах и с все сила стоварих юмрук в лицето му. Само че силата ми хич я нямаше. Ръката ми се скова във въздуха със свити до болка пръсти. Не можех да помръдна ни напред, ни назад. Усещах напрегнатите си мускули, които започваха да болят от усилието, но нямаше как да освободя натрупаната в тях енергия. Кокалчетата на дланта ми бяха на сантиметри от брадичката на мъжа.

Той замахна на свой ред и заби юмрук в корема ми с удар, като че предназначен да троши ребра. Сгромолясах се с пъшкане и изквичах от изненада и болка. Докато се превивах и борех за глътка въздух, усещах, че ръката ми все още е вцепенена.

Онзи се надвеси ухилен над мен.

— Видя ли? Май още не ти се вярва, а?

Страхотно се забавляваше.

Ръката ми се отпусна изведнъж и както си лежах на пътя, довърших нескопосно удара, като почти се превъртях по корем.

Кронлон се засмя подигравателно, обърна се и тръгна към каруцата.

Събрах сили, скочих и се втурнах към него в опит да го поваля. Може и да ме е чул, но нямаше как да ме види, а съчетанието от моето ново тяло и по-ниското притегляне ми даваше и мощ, и бързина. Бях на повече от метър, когато краката ми омекнаха. Препънах се, извиках и отново се пльоснах в прахта.

Той се извърна да ме погледне, кискайки се като побъркан.

— Ама че работа! И да ме издебнеш не можеш. Чуй сега — ясен си ми. Вече те знам ей тука. — Тупна се с длан по главата. — Нищичко няма да измислиш, без да усетя навреме, и тогава ще накарам тялото ти да се гърчи. Добре, ставай вече.

Изправих се бавно, като чувствах само няколко леки натъртвания. В главата ми кипеше ярост, не просто защото бях безпомощен пред този човек, а понеже видях силата в действие, без да разбера нищо от същността й. На всичко отгоре мъжът пред мен се намираше на най-ниското стъпало в тукашната пирамида на властта!

Той свали бича от колана си и за секунда реших, че ей сега ще ме нашиба, но за моя изненада Кронлон ми подхвърли намотаното оръжие.

— Дръж! Знаеш ли как да си служиш с това? Хубаво, опитай тогава. Съдери ми кожата!

Достатъчно бесен бях, за да се възползвам. Бичът изглеждаше направен от сплетени надве-натри блестящи влакна, но добре уравновесен и дълъг. Изплющях няколко пъти по пръстта, за да свикна, и опитах съвсем буквално да изпълня нареждането на надзирателя.

Той си стоеше все тъй невъзмутим и се хилеше. Колкото и да се стараех, не успях дори да го докосна. След известно време ми се струваше, че мога да вдигна камък или да сека тревата с жилавите влакна, но и при най-точното прицелване все не улучвах на косъм Кронлон. Не исках да повярвам и продължих напъните си още няколко минути, а той ме дразнеше, без да трепне.