66 градуса северна ширина

Атмосферата в Бярнархьофн бе ужасна. Баща му и майка му не си говореха. Омразата им сякаш можеше да се пипне. Братята и сестрите на Халгримур предполагаха, че това е причинено от скръб и шок. Само Халгримур знаеше истинската причина.

Момчето презираше майка си за това, което стори с бащата на Бени. И въпреки че не беше редно, той се възхищаваше от баща си, който реши проблема.

Положението в Храун бе много по-лошо. Майката на Бени беше полудяла от тревога, но все някак продължаваше да върти фермата. Съседите й помагаха с охота.

Къде бе изчезнал бащата на Бенедикт? Теориите по въпроса ставаха все по-невероятни. Две от най-смелите версии бяха, че е заминал за Америка с някоя жена, или че Тролката от Керлингин го е заловила.

По-трезвомислещите предполагаха, че може да е паднал в Брейдарфиордур и тялото му да е отнесено в океана.

Халгримур пресече заснежената ливада до църквата. Тя бе подобна на колибка с боядисани в черно дървени стени и с червен ламаринен покрив. Нямаше камбанария, само един кръст над входа. Около нея имаше нисък зид от камъни и торф и гробище, състоящо се от стари сиви надгробни плочи и по-нови дървени кръстове. Там почиваха прадедите на Халгримур. Някой ден в далечното бъдеще, може би дори през двайсет и първи век, ако извади късмет, Халгримур щеше да бъде положен при тях.

В Бярнархьофн нямаше пастор. Свещеникът от Хелгафел — малко селце в далечината до градчето Стикисхолмур — идваше за литургия веднъж месечно.

Халгримур отвори вратата. Бени седеше на предната скамейка, вторачен в олтара. В скута му лежеше книга. Халгримур веднага я разпозна: Сагата за Ейр.

— Здрасти — каза Халгримур и седна до него. — Какво правиш?

— Опитвам се да се моля — отвърна Бенедикт.

— За какво? — попита Халгримур. — Няма да го намерят.

— За душата му.

— Аха — Халгримур така и не беше напълно наясно по въпроса за душата. — Добре ли си, Бени?

— Не. Много ми е мъчно за майка. Тя няма представа какво се е случило с татко и никога няма да разбере. Освен ако не й кажа.

— Не можеш да й кажеш!

— Защо? — попита Бенедикт. — Постоянно за това мисля.

— Ще загазим!

— Но не много — отвърна Бени. — Не сме го убили ние.

Халгримур се намръщи.

— Баща ми много ще загази.

— Може би си го заслужава — озъби се Бенедикт на Халгримур.

— И твоят не е стока! Може да е мъртъв, но всички го мислят за герой. Това ще се промени, ако разберат какво е направил.

— Може би…

Двете момчета впериха очи в олтара и кръста.

— Бени?

— Да?

— Ако кажеш на някого, ще те убия!

Халгримур не знаеше защо го заплаши: стана сякаш от само себе си. Но знаеше, че не се шегува. А това, че се намираха в църква, правеше заплахата още по-сериозна.

Бенедикт не отговори.

— Разкажи ми някоя история, Бени — каза Халгримур, почуквайки по книгата в скута му.