66 градуса северна ширина
- Автор: Ридпат Майкл
- Серия: Огън и лед #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 978-954-2928-20-1
- Переводчик: Матей Тодоров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «66 градуса северна ширина». Краткое содержание книги:
Именно тази информация Магнъс се опитваше да смели.
— Още мислиш за Сиба, нали? — попита Ингилейф. — Усеща се.
— Да — въздъхна Магнъс.
— Според мен, давай с рогата напред. Срещни се с нея. Разбери какво точно е имало между баща ти и приятелката на майка ти.
— Казах ти, че не искам да говорим за това.
Ингилейф не му обърна внимание.
— Спомням си защо реши да останеш в Исландия. Една от причините бе да провериш дали смъртта на баща ти не е свързана с Исландия.
Магнъс поклати глава.
— Ингилейф…
— Не, изслушай ме! През целия си съзнателен живот си бил обсебен от това как е убит баща ти и от кого. Точно затова си полицай, това е част от теб. Не е ли така?
Магнъс кимна неохотно. Това бе причината да стане полицай и по-специално детектив в отдел „Убийства“. Това бе причината да преследва толкова неуморно всеки убиец, който се изпречи на пътя му.
— Така, и сега нямаш търпение да откриеш какво свързва убийството на Оскар с Исландия, ако изобщо има такава връзка, но за нищо на света не искаш да разбереш дали убийството на баща ти е свързано с тази страна. Няма логика!
— Не е същото — възрази Магнъс.
— Защо?
— Защото… — опита се да измисли някаква причина, но все пак реши да каже истината. — Защото това е лично.
— Естествено, че е лично! — каза Ингилейф. — И точно затова трябва да се справиш с този проблем. Както аз разбрах как е умрял баща ми, въпреки, че беше много болезнено за мен. И не ми казвай, че това не е било лично!
Магнъс погали косата й.
— Не, няма да ти кажа.
Ингилейф наистина изстрада много. Продължаваше да страда и досега. И беше права — за нея бе важно да разбере истината, а защо да не е важно за него?
— Страх те е, Магнъс. Признай си, че те е страх от това, което може да откриеш.
Магнъс затвори очи. Мразеше да го наричат страхливец. Изобщо не смяташе, че е такъв. Още от малък бе заклет читател на исландски саги — истории за средновековно отмъщение и героизъм. В тях имаше герои и страхливци, поддръжници на закона и бегълци от него. Магнъс виждаше себе си като един от героите. Усмихна се на себе си. В сагите имаше и жени, които юркаха мъжете си да станат от задниците си и да защитят семейната чест. Жени като Ингилейф.
— Така е — каза той. — Страх ме е… Само дето…
— Какво?
— Нали съм ти казвал, че когато татко ни напусна, живях четири години във фермата на дядо ми?
— Да.
Магнъс преглътна.
— Това са четири години, които не искам да си спомням.
— Какво е станало? — попита Ингилейф и сложи ръка на гърдите му. — Какво стана там, Магнус?
Магнъс въздъхна.
— Това не искам да ти го казвам. Този спомен не трябва да излиза наяве.
Харпа чакаше Бьорн да пристигне и се взираше през прозореца в примигващите светлини на Рейкявик. Бьорн имаше голям, мощен мотор и тя знаеше, че той ще дойде в Рейкявик възможно най-бързо. Деляха ги сто и осемдесет километра, но пътят бе хубав и празен, с изключение на последната отсечка — предградията на столицата.
Харпа беше превъзбудена от разговора с двамата детективи. Високият, с червената коса и лекия американски акцент, направо й влезе под кожата. Той бе по-умен от кльощавия, с когото говори през януари. Имаше нещо в очите му — сини, спокойни и разбиращи — което му позволяваше да вижда всичко, всеки детайл, и да прозре през всичките й страхове и пози. Той знаеше, че тя не им каза истината. Нямаше никаква връзка между убийствата на Габриел Орн и Оскар — смъртта на Габриел бе разрешен случай за властите. Но онзи детектив знаеше, че има нещо гнило.
И щеше да се върне.
Тази вечер Харпа се държа много гадно с Маркус — накара му се, задето не си е подредил камиончетата. А после, докато му четеше едно от любимите й датски стихотворения, Маркус отбеляза, че е прочела един стих два пъти.
След като го сложи да спи, тя започна нервно да снове около масата. Искаше й се да се разходи до края на носа, но не смееше да остави Маркус сам в къщата. Почуди се дали да не извика майка си да го гледа, но се отказа, като се сети за всички обяснения и дребни лъжи, които щяха да последват, за да скрият най-ужасната лъжа.
В крайна сметка Харпа си наля чаша кафе, седна на кухненската маса, загледа се през прозореца към настъпващата нощ и си наложи да не помръдва. Изпадна в нещо като транс. Вътрешно — крещеше, външно — сякаш бе замръзнала.
Смъртта на Габриел никога нямаше да й даде покой. По някакъв странен начин смъртта му, или участието на Харпа в нея, заседна някъде дълбоко в душата й и сега избуяваше като отровно тропическо растение, което я изяждаше отвътре.