Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Да не е оня, дето ходи в болницата? Наташка ми е разправяла.

— А вие познавате ли го?

— Не. При мен той не идва — презрително се подсмихна Ира.

— Какъв е тоя човек? Откъде се появи?

— Не знам — равнодушно сви рамене момичето.

— Но той посещава сестрите ви и братчето ви. Значи е познат на вашето семейство.

— И кво от това? — девойката я погледна с искрено недоумение. — Щом иска да ходи при тях, нека ходи. Мен кво ме засяга? Добре, че носи книги на Наташка, по-малко ще се харча.

— Ира, но това е някак… — Настя дори не можеше да намери подходящата дума, толкова нелепа бе ситуацията. — Нима никога не сте се питали кой е тоя човек? Непознат мъж посещава близките ви в болницата, а вие приемате това съвсем спокойно.

— Слушайте, кво искате от мене? Когато мама ги хвърли през прозореца, а татко умря от скръб, никой не дойде да ми предложи помощ. Оставиха ме да се бъхтам като сляпо кутре във водата — спасявай се както можеш. А щом като по-късно някой от тия гадове го е загризала съвестта, моля, да заповяда. Аз няма за какво да се срещам с него. Какъв ми е той? Сват или брат? Ако е искал да ми помогне, щеше да дойде да ме попита имам ли нужда от нещо. И при децата в болницата ходи с празни ръце, да не би много да се озори.

— Добре, да оставим това — спокойно каза Настя. — А не си ли спомняте за някакъв тъмнокос и симпатичен мъж сред познатите на вашите родители? По онова време той трябва да е бил към четиридесет и пет годишен или малко по-млад.

— Не, не си спомням. А защо питате за него?

— Търсим го. Твърди, че е познавал баща ви. И аз трябва да го намеря. Откровено казано, много се надявах вие да ми помогнете. Но очевидно съм се излъгала. Жалко. Все пак помислете си, Ира. Името му е Николаев, Александър Иванович.

— Но нали ви казах, че не познавам такъв човек. Не ви лъжа, честна дума — неочаквано по детски жално допълни Ира. — Защо не ми вярвате?

Настя й вярваше. За нея беше ясно, че двайсетгодишната девойка, която по цял ден тича да работи от едно място на друго, мете, мие, разнася храна, напитки и цигари по сергиите на битака, вече няма сили да се интересува от някакъв мъж, посещаващ сегиз-тогиз осакатените й сестри и братчето. Тя си имаше съвсем други грижи и главоболия, а тоя непознат с нищо не им вреди, значи може да не мисли за него. Трябваше да мисли само как да събере пари за лечението на малкия Павлик.

— А да сте чували от своите родители за някой техен пбз-нат лекар?

— Не. Лекари нямаше сред познатите им.

— А какви хора имаха за приятели?

Ира вдигна глава и внезапно Настя видя как очите й се наливат със сълзи.

— Те си нямаха никого! — отчаяно възкликна девойката. — Благодарение на мама всичките им приятели избягаха, и нейните, и татковите. Тя беше луда, с нея не можеше да се разговаря. Такива ги плещеше, че да те хване срам да я слушаш. Помня, че когато бях малка, идваха и леля Нина, и леля Лида, и чичо Гриша Самсонов, татковият приятел. Беше толкова весело, смееха се, приказваха, излизаха заедно на разходка, и мене вземаха. Живееха като всички хора. А когато се роди Наташка, мама съвсем се побърка…