Годината на Кобрата [bg]

— Не от нас обаче — хванах мокрия парцал, който Набила ми подаде, и попих лицето и врата си. Беше ми горещо, както се случва след пиене на прекалено много гъсто вино. — Не са никак впечатлени от нас — повторих.

— Така е — посочи с палец зад гърба си Джарка. — Трябва да си тръгнем до зазоряване. Трябва да вземем наемниците и писарите си, а хетите ще ни продадат колесници и товарни коне. Трябва да тръгнем на юг. Дори водачи не ни предложиха.

— С колко мъже разполагаме в момента? — попитах уморено.

Вдигнах ръка за тишина и се заслушах в звуците навън.

— Хетите вдигат лагера — обясни Джарка.

— Накъде? На юг с нас?

— Не — присви очи Джарка. — Изненадващо тръгват на изток.

— Тръгват на изток? — възкликнах аз. — Защо?

— Не знам, само клюки от лагерните огньове, донесени от главния писар. Очевидно Супилиум е решил да се разправи с асирийците, но това не е наш проблем. Господарю, трябва да се изнесем до утре сутрин.

Налагаше се да се съглася. Изпратих Джарка за втора среща със Супилиум и съвсем скоро той се върна, клатейки глава.

— Не искат да имат нищо общо с нас, любезни са, но непоклатими. Не искат да ни виждат повече.

Станах от леглото, измих се, преоблякох се и излязох на входа на палатката да разгледам лагера. Лахиш продължаваше да гори, дълги ивици дим се издигаха в небето. Виковете и вонята от лагера само подсилваха неприятното ми усещане. Бяхме в сърцето на вражеските редици и единственият ни изход бе да се отправим на юг през неравна, опасна страна в опит да се върнем в Египет. А после какво? Каква бе истинската цел на пътуването ни?

Джарка и Набила се заловиха да организират заминаването. Разполагахме с около четирийсет наемници и четиринайсет писари. Ковчежникът ни се опитваше да купи колесници, каруци и магарета с яки копита. Провизиите и вещите бяха струпани пред палатката ни. Хетите като цяло не ни обръщаха внимание, като се изключат откъслечни подигравки, макар че от време на време някоя групичка пияни войници се втурваше и започваше да сипе обиди, преди да бъде прогонена от офицери с тояги и бели знаци. Свечери се и излезе студен вятър. Реших аз, Джарка и Набила да се храним в палатката. Набила беше спокойна и само видът на ведрото й лице ми даваше надежда, че можем да се справим с опасностите, които ни очакваха. Опитвах се да не чувам писъците и виковете из лагера, докато хетските войници се наслаждаваха на пленените жени.

— Никаква милост — прошепна Набила, седнала с кръстосани крака и поднос месо и зеленчуци в скута си и лице, обрамчено от дългата черна коса. Изглеждаше млада за годините си, но бях сигурен, че е намислила нещо. Известно време си говорихме за хетите.

— Използват ужаса, господарю — отбеляза Джарка, — точно това правят. Оставят за пример някои градове и принцове по пътя си на юг. Не искат ни един враг в тила да застрашава комуникацията им. Война в истинския смисъл на думата.

Представих си такъв враг, който се придвижва надолу по Нил през различните градове на Египет. Но това би било невъзможно, ако Хоремхеб и Рамзес вече минават Синай със събраните ескадрони от колесници и първокласните легиони пешаци.